Стивън Кинг - То

— Какво рече? — не повярва на ушите си Ричи. Беше поразен… но и малко заинтригуван.

— И-и-искам да п-погледнем под оная въ-въ-веранда — повтори Бил.

Говореше упорито, ала не смееше да погледне Ричи. По скулите му пламтяха алени петна. Вече бяха пред дома на Ричи. Маги Тозиър седеше на верандата и четеше книжка. Тя им махна с ръка и подвикна:

— Здрасти, момчета! Искате ли чай с лед?

— Ей-сега идваме, мамо — отвърна Ричи и се завъртя към Бил. — Нищо няма да има там. За Бога, Еди сигурно е зърнал някой скитник и се е побъркал от страх. Нали го знаеш.

— Д-да, зъ-зъ-знам го. О-обаче пъх-пъпо-мниш ли с-с-снимката от а-албума?

Ричи смутено пристъпи от крак на крак. Бил надигна дясната си ръка. Вече нямаше лепенки, ала Ричи видя на трите мъ пръста кръгли заздравяващи ранички.

— Да, но…

— Слу-хху-ушай ме — каза Бил. Заговори съвсем тихо, впил поглед в очите на Ричи. Отново напомни приликата между разказите на Бен и Еди… и я свърза с онова, което бяха видели в оживялата снимка. Отново предположи, че клоунът е убил момчетата и момичетата, намирани мъртви из Дери от декември насам. — И мъх-мъх-може би не с-с-само т-тях — довърши Бил. — Кха-а-кво ще р-речеш за д-другите, дето из-из-изчезват? Кха-а-кво ще речеш за Е-е-еди Къ-къ-коркоран?

— Е, дявол да го вземе, баща му го е подплашил и той е запрашил нанякъде — отвърна Ричи. — Не четеш ли вестници?

— М-може и д-да е тъ-тъ-тъй, ама може и д-да не е — възрази Бил. — Аз го по-о-ознавах м-мъничко и знъ-знъ-знам, че б-баща му го пхе-ер-дашеше. З-знам още, ч-че по-о-някога спеше нъх-нъх-навън, к-като стане н-напечено.

— И клоунът може да го е спипал през нощта — замислено каза Ричи. — Това ли намекваш?

Бил кимна.

— Добре де, какво искаш? Автограф ли?

— Ако клъх-клъх-клоунът е убил дру-у-гите, значи е у-у-убил и Джъ-джорджи — каза Бил. Очите му се впиха в лицето на Ричи. Бяха като гранит — твърди, непреклонни, безмилостни. — Искам д-да го у-у-убия.

— Исусе Христе! — ужасено възкликна Ричи. — Че как ще го направиш?

— Т-татко има пих-пих-пистолет — каза Бил. По устните му прокапа слюнка, но Ричи почти не обърна внимание на това. — Ми-и-исли, ч-че го е с-с-скрил, ама аз знам кхъ-ъ-де е. На горната ла-лавица в н-неговия гъх-гъх-ардероб.

— Страхотно, стига онзи да е човек — каза Ричи, — и да го открием седнал върху куп детски кости…

— Налях чая, момчета! — весело подвикна майката на Ричи. — Идвайте да пиете!

— Веднага, мамо! — отвърна Ричи с широка притворна усмивка. Щом се завъртя към Бил, усмивката изчезна незабавно. — Щото лично аз не бих застрелял някого само задето е облечен в клоунски костюм, Били. Ти си ми най-добрият приятел, но не бих го сторил, а и на теб бих попречил, ако мога.

— Ами ако н-наистина има кху-у-упчина къ-къ-кости?

Ричи облиза устни и не намери какво да каже. После запита:

— Какво ще правиш, ако не е човек, Били? Ако наистина е някакво чудовище. Какво ще правиш, ако наистина съществуват такива твари? Бен Ханском каза, че мумията не хвърляла сянка и балоните се реели срещу вятъра. А пък снимката в албума на Джордж… или ни се е привидяло, или е било магия, а трябва да ти кажа, мой човек, че не вярвам да ни се е привидяло. Само от привиждане рани не стават, нали?

Бил поклати глава.

— Е, какво ще правим, ако не е човек, Били?

— Т-тогава ще тъ-тъ-трябва д-да измислим нъ-нъ-нещо друго.

— Да де — каза Ричи. — Представям си. Първо му гърмиш четири-пет пъти, обаче той продължава към нас като младия върколак, дето го гледахме с Бен и Бев. Тогава опитваш с прашката, а щом и тя не помогне, аз ще му метна малко прах за кихавица. И ако след всичко това продължава напред, искаме почивка и казваме: „Стига де, чакай малко. Това не е работа, мистър Чудовище. Гледай сега, трябва да отскоча до библиотеката и да проверя как стават тия неща. Ще се върна. Бъди така добър да ме изчакаш.“ Това ли ще речеш, Шеф Бил?

Той гледаше приятеля си и сърцето му буйно подскачаше в гърдите. Една част от душата му жадуваше Бил да настои за проверка под верандата на старата къща, ала друга част искаше — отчаяно искаше — Бил да зареже идеята. От една страна всичко това изглеждаше като да попаднеш в някой от съботните филми на ужаса, но от друга — и то най-решаващата страна — беше съвсем различно. Защото не беше безопасно като на кино, където знаеш, че всичко ще свърши добре, а и да свърши зле — не е болка за умирачка. Снимката в стаята на Джордж не беше като на кино. Мислеше си, че е забравил за нея, но очевидно само се залъгваше, защото отново си спомни как раните плъзнаха по пръстите на Бил. Ако не го бе дръпнал навреме…