Стивън Кинг - То

Разговорът постепенно замираше, когато чуха пращене съчки и нечии стъпки по пътеката. Тримата бързо се завъртяха натам и Ричи изведъж ясно осъзна, че отзад е реката. Нямаха път за отстъпление.

Гласовете наближиха. Тримата скочиха на крака, Бен и Ричи без колебание застанаха пред Бевърли.

Храстите в края на пътеката се разклатиха… и изведъж от тях изникна Бил Денброу. С него имаше още едно момче, което Ричи бе виждал сегиз-тогиз. Казваше се Брадли някой-си-там и ужасно фъфлеше. Сигурно заедно са ходили в Бангор на говорна терапия, помисли Ричи.

— Шеф Бил! — възкликна той и веднага подхвана с Гласа на Тудълс: — Щастие е за нас да ви видим, благородни сър, мистър Денброу.

Бил ги огледа, ухили се… и докато погледът му се прехвърляше към Бен, към Бевърли и накрая към Брадли някой-си-там, в душата на Ричи се прокрадна странна увереност. Бевърли беше свой човек. Личеше си по очите на Бил. Брадли някой-си-там — не. Днес можеше да постои тук, можеше даже и друг път да дойде в Пущинака — никой нямаше да го спре, много съжаляваме, че Клубът на Неудачниците е пълен и вече си имаме експерт по говорни проблеми — но никога нямаше да стане част от него. Нямаше да стане част от тях .

Тази мисъл породи внезапен и необясним страх. За миг Ричи изпита чувството, което те спохожда когато осъзнаеш, че си отплувал прекалено навътре и водата вече те залива. В главата му проблясна догадка: Въвличат ни в нещо. Подбират ни най-внимателно. Нито едно от тия събития не е случайно. Дали вече сме се събрали всички?

Сетне догадката повлече хаотични, объркани мисли — като трясък на разбито стъкло върху тротоара. Пък и нямаше значение. Бил беше тук, Бил щеше да се погрижи за всичко; Бил нямаше да изтърве контрола над събитията. Той беше най-високият и без съмнение най-красивият от цялата компания. Ричи го осъзна изведнъж — стигаше му само да се озърне към Бев и да я види как зяпа Бил, а после да забележи и взора на Бен, вперен към нея с печално разбиране. Бил беше и най-силният — при това не само физически. В него имаше нещо повече, но тъй като Ричи не знаеше нито думата обаяние , нито пълния смисъл на думата магнетизъм , можеше само да се досеща, че силата на Бил е вкоренена дълбоко и е способна да се проявява по безброй начини, най-често съвсем неочаквани. Подозираше, че ако Бевърли се прехласне по него, или „му хвърли мерака“, или нещо подобно, Бен няма да ревнува ( както би ревнувал , помисли Ричи, ако тя се захласне по мен ); щеше да го приеме покорно, като нещо съвсем нормално. И още — Бил беше добър . Глупаво бе да се мисли подобно нещо (всъщност той не го и мислеше; усещаше го), но така си беше. От Бил сякаш извираха сила и доброта. Той беше като рицар от стар филм — овехтял, надраскан филм, ала все още способен да те кара да плачеш, да крещиш и ръкопляскаш след победния край. Сила и доброта. А пет години по-късно, след като спомените му за събитията от онова лято в Дери бързо избледняха, юношата Ричи Тозиър щеше да си помисли веднъж, че Джон Кенеди му прилича на Бил Пелтека.

На кого? — щеше да запита съзнанието му.

Той щеше да трепне леко озадачен и да тръсне глава. На едно познато момче , щеше да си помисли и да прогони неясния смут, побутвайки очилата си нагоре, после пак щеше да се захване с домашното. На едно момче, което познавах много, много отдавна.

Бил Денброу сложи ръце на кръста си, усмихна се ведро и каза:

— Съ-съ-ъ-брахме с-се, зна-а-чи… и къх-къх-какво ще пра-правим?

— Да ти се намират цигари? — запита с надежда Ричи.

Пет дни по-късно, докато юни наближаваше към края си, Бил каза на Ричи, че иска да идат на Нийбълт стрийт и да изследват верандата, под която Еди бе видял прокажения.

Двамата тъкмо наближаваха дома на Ричи и Бил тикаше Силвър. Почти по целия път бе возил Ричи на багажника — едно невероятно, опияняващо, шеметно летене през Дери — но предвидливо реши, че трябва да слязат на предната пресечка. Ако майката на Ричи ги видеше как карат, щеше да хвърли топа от ужас.

В теления преден багажник се подмятаха куп пистолети-играчки — два на Бил и три на Ричи. Почти целия следобед бяха играли на престрелка из Пущинака. Към три часа се появи Бевърли Марш с избелели джинси и вехта въздушна пушка „Дейзи“, която почти не гърмеше — когато дърпаха омотания със скоч спусък, пушката издаваше вместо гърмеж само глухо хъхрене. Като някоя от ония майтапчийски възглавнички-пърдялки, помисли Ричи, ама вече съвсем прокъсана от употреба. Бевърли пое ролята на японски снайперист. Страшно я биваше да се катери по дърветата и да издебва непредпазливите противници. Петното на бузата й вече беше жълтеникаво и едва си личеше.