Стивън Кинг - То

Невероятно, но факт — Бил се усмихваше. Наистина се усмихваше .

— Т-т-ти искххх-аше да ти по-о-окажа с-с-снимката — каза той. — С-с-сега пъ-ък аз и-и-искам д-да видим к-къщата. Танто за т-танто.

— Джанти за панти — каза Ричи и двамата се разсмяха.

— Уххх-ху-у-утре с-с-сутрин — каза Бил, сякаш всичко бе вече решено.

— Ами ако е чудовище? — запита Ричи, гледайки Бил право в очите. — Ако пистолетът не го спре, Шеф Бил? Ако продължи към нас?

— Ще и-ххи-змислим не-е-ещо д-друго — каза Бил. — Н-няма к-къде да се денем.

Той отметна глава и се разкиска като смахнат. След кратко колебание Ричи му заприглася. Просто не можеше да се удържи.

Отправиха се по калдаръма към верандата. Маги им бе приготвила огромни чаши леден чай с плаващи ментови стръкчета и чиния ванилови вафли.

— С-с-съгласен ли си?

— Никак даже — каза Ричи. — Но ще дойда.

Би го тупна с всичка сила по гърба и от това страхът сякаш стана малко по-поносим, ала Ричи внезапно си помисли (и не грешеше), че тази вечер няма да заспи до късно.

— Момчета, вие май имахте някакъв сериозен спор — каза мисис Тозиър, сядайки с книжка в едната ръка и чаша леден чай в другата. Огледа ги изпитателно.

— А, на Денброу му е бръмнало в главата, че „Ред сокс“ ще се измъкнат в първа дивизия — отвърна Ричи.

— А-аз и т-т-т-т-татко мислим, ч-че имат г-големи ша-а-ансове — каза Бил и отпи от чая. — М-много е вку-хху-усно, ми-мисис Тозиър.

— Благодаря, Бил.

— Абе пелтек, „Ред сокс“ ще влязат в първа дивизия когато спреш да заекваш подхвърли Ричи.

— Ричи! — изписка смаяно мисис Тозиър.

От възмущение тя едва не изтърва чашата си. Но Ричи и Бил Денброу се смееха истерично, до припадък. Тя се взря в сина си, в Бил и пак в сина си, изпълнена с изненада — всъщност обикновено недоумение, но с примес на тъй тънък и остър страх, че чувството се вряза в сърцето й с едва доловима вибрация като камертон от прозрачен лед.

Не разбирам нито единия, нито другия, помисли тя. Къде ходят, какво правят, какво искат… и какво ще излезе от тях. Понякога, о, понякога очите им са диви и ту се боя за тях, ту се страхувам от тях…

Замисли се — за кой ли вече път — колко хубаво би било, ако можеха с Уент да си имат момиченце, красиво русо момиченце, та да си го облича с роклички, да му връзва панделки, а в неделя да му обува черни лачени обувчици. Красиво малко момиченце, което след училище ще иска да пече мънички питчици и ще си играе с кукли вместо да чете книжки за вентрилокизъм и да събира модели на състезателни коли.

Красиво малко момиченце, с което всичко да е ясно.

— Носиш ли го? — тревожно запита Ричи.

Беше десет часа на следващото утро и двамата бутаха велосипедите си нагоре по Канзас стрийт. Отгоре надвисваше мътносиво небе. За следобед по радиото предсказваха дъжд. Ричи бе заспал чак по малките часове, а и Бил не изглеждаше да е прекарал спокойна нощ; под очите на Шеф Бил се издуваха синкави торбички — какви ти торбички, същински дисаги.

— Н-нося го — отвърна Бил и потупа джоба на зелената си канадка.

— Дай да видя — примоли се Ричи.

— Не сега — усмихна се Бил. — М-може д-да види и някой друг. Обаче г-гледай какво нося о-о-още.

Той бръкна под канадката и измъкна от задния си джоб фабрична алуминиева прашка.

— Мама му стара, сега вече я закършихме — разсмя се Ричи.

Бил се престори на засегнат.

— Их-их-хидеята б-беше твоя, Т-т-тозиър.

Прашката му беше подарък за миналия рожден ден. С нея Дзак бе опитал да постигне компромис между молбите на Бил за флоберка и категоричния отказ на майка му да допусне огнестрелно оръжие в ръцете на невръстно дете. В приложената инструкция пишеше, че след придобиване на известно умение прашката може да бъде чудесно ловно оръжие. „В умели ръце тя става точна и ефикасна като лък и дори като малокалибрен пистолет“ — обявяваше брошурката. След съвестното изброяване на достоинствата инструкцията не по-малко съвестно предупреждаваше, че прашката представлява определена опасност; собственикът й не бивало да стреля срещу хора с някое от двадесетте приложени стоманени топчета — това било като да се цели със зареден пистолет.

Бил все още не беше много точен (и тайничко предполагаше, че никога няма да овладее прашката както трябва), но вярваше в предупрежденията на брошурата — дебелият ластик се опъваше трудно, а топчетата пробиваха страхотни дупки в консервни кутии… разбира се, когато успееше да улучи.