Стивън Кинг - То

Ненадейно Бил седна… прегърби се… и преди Ричи да повярва на очите си, краката на приятеля му хлътнаха през прозореца.

— Бил! — изсъска той. — За Бога, какво правиш ? Веднага се махай оттам!

Бил не отговори. Пролази навътре по гръб, при което канадката му се набра нагоре и едно стърчащо парче стъкло едва не го поряза здравата по кръста. След секунда Ричи чу как гуменките му тупнаха на утъпкания глинен под.

— Да ти пикая на историите — отчаяно промърмори Ричи, гледайки квадратчето мрак, в което бе изчезнал приятелят му. — Бил, да не си полудял ?

Отдолу долетя гласът на Бил:

— А-ако искаш, мо-о-ожеш да останеш г-горе, Ръ-ръ-ричи. Стой на стъ-стъ-стража.

Вместо да го послуша, Ричи бързо се превъртя по корем и пъхна крака през прозореца на мазето преди да го подведат нервите; надяваше се само да не се пореже на счупеното стъкло.

Нещо го стисна за краката. Ричи изпищя.

— А-а-аз с-съм — прошепна Бил и след миг Ричи стоеше до него в мазето, оправяйки ризата и якето си. — Т-ти кхха-а-кво с-си помисли?

— Рекох си, че е Торбалан — отвърна Ричи и се разсмя с треперлив глас.

— Т-ти иди да про-ххо-учиш натам, а п-пък аз ще о-о-т-ти-ти…

— А, без тия шибани номера — каза Ричи. С изненада откри, че сърцебиенето му буквално се чува в гласа, прави го начупен и неравен, ту по-висок, ту басов. — От теб не мърдам, Шеф Бил.

Най-напред тръгнаха към отделението за въглища. Бил вървеше начело, стиснал здраво пистолета, а Ричи го следваше само на крачка и се мъчеше да гледа във всички посоки едновременно. Пред издадения дъсчен ъгъл на въглищното отделение Бил спря за миг, после изведнъж се хвърли напред, изпънал ръце за стрелба. Ричи стисна клепачи и се напрегна, готов да чуе гърмежа. Тишина. Той боязливо отвори очи.

— Съ-съ-само вхъ-ъ-ъглища — каза Бил и нервно се изкиска.

Ричи пристъпи до него и огледа помещението. Край стената в дъното все още имаше куп стари въглища, натрупани почти до тавана. Част от буците се бяха изтъркаляли по пода пред краката им. Камарата се чернееше като гарваново крило.

— Хайде… — започна Ричи, но не успя да довърши.

Вратата към мазето се блъсна с трясък в стената и отгоре долетя оскъден сноп дневна светлина.

Двете момчета изкрещяха.

Ричи чу ръмжене. Мощно ръмжене — като на звяр в клетка. Зърна как по стъпалата слизат мокасини. Над тях — избелели джинси, полюшващи се ръце…

Само че не бяха ръце… а лапи. Огромни, уродливи лапи.

— И-ххиз-качвай с-се по вхъ-ъг-лищата! — пронизително крещеше Бил, ала Ричи стоеше като вкаменен, защото изведнъж бе разбрал какво се задава към тях, за да ги убие в това мазе, вонящо на влажна пръст и разляно из ъглите евтино вино. Знаеше го, но трябваше да види. — Над к-к-камарата има про-ххо-о-зорец!

Лапите бяха обрасли с гъста кафява козина, жилава и извита като парчета тел; от пръстите стърчаха дебели нащърбени нокти. Сега Ричи зърна и долната част на копринено яке. Черно с оранжеви кантове — цветовете на Общинската гимназия.

— Бъ-бъ-бягай! — изкрещя Бил и го тласна с нечовешка сила.

Ричи се просна върху въглищата. Острите ръбове се впиха болезнено в гърдите му и го изтръгнаха от вцепенението. По ръцете му се свлече черна лавина. Отзад продължаваше да отеква безумното ръмжене.

Над съзнанието му падна булото на паниката.

Почти без да усеща какво върши, той се закатери по планината от въглища — напредваше, плъзгаше се надолу, пак се хвърляше напред и през цялото време пищеше. Зацапан с въглищен прах, прозорецът горе почти не пропускаше светлина. Беше затворен. Ричи сграбчи дръжката — от ония, дето се въртят — и напъна с цялата си тежест. Тя не помръдна. Ръмженето наближаваше.

Долу пистолетът изгърмя и звукът отекна оглушително из тясното помещение. В ноздрите на Ричи нахлу лютивият мирис на барутен дим. Потресението го накара да се поопомни и той осъзна, че върти в погрешна посока. Напъна на другата страна и дръжката поддаде с протяжно ръждиво скърцане. По ръцете му се поръси въглищен прах.

Раздаде се втори оглушителен изстрел. Бил Денброу изкрещя:

— ТИ УБИ БРАТ МИ, ГАДИНО!

Съществото, което бе слязло по стълбите, за миг се разсмя и като че опита да заговори — сякаш злобно куче изведнъж бе започнало да лае несвързани, полусдъвкани думи. Ричи така и не го разбра напълно, но му се стори, че чудовището с гимназистко яке изджавка: И теб ще убия.

— Ричи! — изпищя после Бил и Ричи чу как под краката му трополят падащи буци.