Стивън Кинг - То

Ръмженето и ревът не стихваха. Чу се трясък на строшено дърво. Лай и вой — звуци от смразяващ кошмар.

Ричи блъсна прозореца с все сила, без да мисли, че стъклото може да се счупи и да му нареже ръцете на панделки. Сега подобни неща изобщо не го вълнуваха. Но стъклото не се счупи — прозорчето се завъртя навън върху ръждивите панти. Пак се поръси въглищен прах — този път върху лицето му. Гърчейки се като змиорка, той изпълзя в страничното дворче, вдъхна с наслада чистия въздух и усети как високата трева плъзва по бузите му. Смътно усети, че вали дъжд. Зелени и мъхнати, отпред се извисяваха дебелите стъбла на огромните слънчогледи.

Валтерът прогърмя за трети път и звярът в мазето нададе първобитен рев на злоба и ярост. После Бил изкрещя:

— Х-х-хвана ме, Ричи! Помощ! Х-х-хвана ме!

Ричи се завъртя както си беше на четири крака и зърна кръглото, изпълнено с ужас лице на своя приятел да го гледа изотдолу през широкия квадратен прозорец, откъдето някога всяка есен бяха хвърляли в мазето един-два тона въглища за зимата.

Бил лежеше по корем върху камарата. Ръцете му отчаяно и безплодно посягаха към прозоречната рамка — не я достигаха само със сантиметри. Ризата и канадката се бяха набрали почти до шията му. Плъзгаше се надолу… не, дърпаше го надолу някаква твар, едва забележима от мястото на Ричи. Някаква раздвижена, безформена сянка само на метър под Бил. Сянка, която ръмжеше и бъбреше с почти човешки глас.

Но дори и без да я различава ясно, Ричи знаеше кой е долу. Беше го видял миналата седмица на екрана в кино „Аладин“. Безумие, чиста лудост — ала в този миг изобщо не му хрумна да се усъмни в разсъдъка или изводите си.

Младият върколак бе спипал Бил Денброу. Само че сега не го играеше артистът Майкъл Ландън с два пръста грим по лицето и сума ти изкуствена козина. Беше истински .

Сякаш за да потвърди тия мисли, Бил отново изпищя.

Ричи посегна и сграбчи ръцете му. В едната бе стиснат Валтерът и той за втори път надникна в черното око на цевта… ала този път пистолетът беше зареден.

Бореха се за Бил — Ричи опъваше ръцете му, върколакът го стискаше за глезените.

— С-с-спасявай се, Ричи! — изкрещя Бил. — С-с-спа-а…

Изведнъж лицето на върколака изплува от сянката. Челото му беше ниско и ръбесто, обрасло с рядка коса. Бузите бяха хлътнали и четинести. В тъмнокафявите очи блестеше ужасяваща интелигентност и пресметливост. Устата му се разтвори и от нея излетя злобно ръмжене. По ъгълчетата на дебелата долна устна прокапаха две струйки гъста пяна. Косата му бе зализана назад в нелепа пародия на юношеска прическа. Чудовището отметна глава и изрева, без да изпуска Ричи от поглед.

Бил пролази нагоре по въглищата. Ричи го сграбчи под лактите и отново задърпа. За момент му се стори, че наистина ще успее. После върколакът пак хвана краката на Бил и опъна надолу, към мрака. Беше по-силен. Нямаше намерение да изпуска Бил, след като веднъж го е докопал.

И тогава, без изобщо да мисли какво върши или защо го върши, Ричи чу как от собствената му уста излетя Гласът на Ирландското ченге, гласът на мистър Нел. Ала не евтина имитация, изречена с преправения глас на Ричи Тозиър; не точно и гласът на мистър Нел. Това бе Гласът на всеки един ирландски полицай, който някога е бродил по улиците след полунощ, за да оглежда вратите на затворените магазини, подмятайки палката с ремъче от щавена кожа:

— Да го пущаш, момчурляк, че ти потроших коравата чутура! Кълна се в Йесуса! Да го пущаш, че ей-сегичка ще си видиш гъзо на поднос!

Чудовището в мазето нададе оглушителен вой на ярост… ала Ричи имаше чувството, че към този рев се примесва и друга нотка. Може би страх. Или болка.

Дръпна още веднъж със силата на отчаянието, Бил изхвръкна през прозорчето и се преметна по тревата. Гледаше Ричи с потъмнели от ужас очи. Предницата на канадката му беше изпоцапана с въглищен прах.

— Бъ-ххъ-ързо! — изпъшка Бил. Гласът му напомняше стенание. Посегна и сграбчи Ричи за ризата. — Тря-хха-абва да…

Ричи чу как долу отново се затъркаляха буци въглища. След миг лицето на върколака изпълни прозорчето. Звярът изръмжа. Лапите му се впиха в избуялата трева.

Бил все още стискаше Валтера — бе успял да го удържи въпреки борбата. Сега той хвана пистолета с две ръце, присви очи като цепки и дръпна спусъка. Отново отекна оглушителен гръм. Ричи зърна как от черепа на върколака отхвръкна парче кост и по лицето му шурна кръв, зацапвайки козината и гимназисткото яке.