Стивън Кинг - То

— Ша ти показвам де го онуй съкровище, сеньор, ама онзи човек Добс много опасен — изпъхтя задавено Ричи.

Говореше с познатия Глас на Панчо Ваниля, но някак напевно, несвързано и Бил ужасно се изплаши. Забеляза няколко груби кафяви косъмчета, полепнали в плитката рана върху челото на Ричи. Бяха леко къдрави, като космите по слабините на баща му. Това го изплаши още повече и той жестоко зашлеви Ричи.

— Йяууу! — изрева Ричи. Очите му трепнаха, после се разтвориха широко. — Що ме биеш бе, Шеф Бил? Ще ми строшиш очилата. И без това са в окаяно състояние, ако случайно не си забелязал.

— Ми-ми-мислех, ч-че ухх-ху-мираш или нещо п-п-подобно — каза Бил.

Ричи бавно седна и се хвана за главата.

— Какво ста… — изпъшка той.

После си спомни. Внезапно очите му се разшириха от смайване и ужас. Дишайки тежко, дрезгаво, той се надигна на колене.

— Не-не-недей — каза Бил. — Н-н-няма го вече, Р-р-ричи. Няма го вече.

Ричи съзря пустата улица, по която не помръдваше нищо и изведнъж се разрида. Бил го погледа за момент, после разпери ръце и го прегърна. Ричи здраво се вкопчи в шията на Бил. Искаше да подметне някой майтап, например че е трябвало да обстрелят върколака и с прашката, ала от гърлото му не излиташе нищо. Нищо освен ридания.

— Н-недей, Р-ричи — каза Бил. — Нъ-нъ-нъ-ъ…

Сетне сам се разплака и двамата продължиха да се прегръщат, коленичили на улицата край падналия велосипед, а сълзите чертаеха бели вадички сред въглищния прах по бузите им.

Нейде високо над щата Ню Йорк в късния следобед на 29 май 1985 година Бевърли Рогън отново започва да се смее. От страх да не я сметнат за луда, тя затиска устата си с две ръце, ала няма сили да спре.

Колко се смеехме тогава, мисли тя. Още един спомен, още една светлинка в мрака. През цялото време треперехме от страх, ала не можехме да удържим смеха, както и аз сега.

Мъжът до нея е млад, дългокос и симпатичен. Започнал е да й хвърля възхитени погледи още след излитането от Милуоки в два и половина (а летят вече повече от два часа с междинни кацания в Кливланд и Фили), но се примирява с явно изразеното й нежелание да разговаря; след един-два опита за беседа, на които тя е отвърнала с хладна любезност, мъжът е измъкнал от сака си криминален роман от Робърт Лъдлъм.

Сега той пъха пръст между страниците, притваря книжката и пита с лека тревога:

— Наред ли е всичко?

Тя кимва, опитвайки да придаде на лицето си сериозно изражение, после прихва отново. Озадаченият съсед се усмихва въпросително.

— Няма нищо — казва тя като се мъчи да бъде сериозна, ала усилията са безполезни; колкото повече се бори със смеха, толкова по-палаво става лицето й. Както някога. — Просто изведнъж открих, че не знам с коя авиолиния летя. Помня само, че отс-с-страни имаше грамадна п-п-патица…

Тук вече тя не издържа и избухва в звънлив, весел смях. Наоколо хората се обръщат към нея, някои даже се мръщят.

— „Рипъблик“ — казва съседът.

— Моля?

— Носите се из въздуха със седемстотин и петдесет километра в час благодарение на „Рипъблик Еърлайнс“. Пише го на диплянката ЦМЗС в джобчето пред вас.

— ЦМЗС ли?

Тои изважда от джобчето пред нея диплянката (на която наистина пише, че авиолинията е „Рипъблик“). Вътре са дадени подробни указания къде се намират аварийните изходи и спасителните жилетки, как да се използуват кислородните маски, какво да се прави при аварийно кацане.

— Диплянка „цуни ми задника и сбогом“ — обяснява съседът и този път се разсмива заедно с нея.

Внезапно й хрумва, че той наистина изглежда симпатичен — мисълта е нова и някак бистра, такава мисъл очакваш след пробуждане, когато умът ти още не е затлачен с ежедневни баналности. Облечен е с пуловер и избелели джинси. Тъмнорусата му коса е пристегната зад тила с кожено ремъче и това й напомня, че в детството честичко си връзваше косата на конска опашка. Обзалагам се, че има симпатичен, мил студентски пенис, мисли си тя. Дълъг тъкмо колкото да доставя удоволствие, но не чак толкова дебел, че да изглежда безсрамен.

Отново избухва в смях, безпомощна и неспособна да престане. Открива, че няма дори кърпичка за да избърше просълзените си очи и това само засилва веселието.

— Овладейте се, че инак стюардесата ще ви изхвърли от самолета — зловещо предупреждава съседът, но тя само поклаща глава през смях; вече е останала без дъх, в стомаха и ребрата й се врязва остра болка.