Стивън Кинг - То

Бевърли я гледаше с широко разтворени очи.

— И сама щеше да бъдеш виновна, поне отчасти, задето стоиш и го оставяш да върши каквото му скимне. Но най-после избяга. Слава Богу поне за това. Обаче като те гледам с изпочупени нокти, срязан крак и насинени от каиша рамене, хич не ми разправяй, че е било по твоя вина.

— Не ме е бил с каиша — каза Бев.

Лъжата се отрони от устата й автоматично… и също тъй автоматично по бузите й плъзна руменината на дълбок срам.

— Щом си зарязала Том, време е да зарежеш и лъжите — тихо каза Кей и се взря в лицето й с толкова обич, че Бев не издържа и сведе очи. Усети в гърлото си соления вкус на сълзи. — Кого си мислиш, че заблуждаваш? — все тъй тихо запита Кей. Посегна и я хвана за ръцете. — Тъмните очила, блузите с високи яки и дълги ръкави… може да си измамила някой и друг наивник. Но приятелите си не можеш да излъжеш, Бев. Не можеш да излъжеш ония, които те обичат.

И тогава Бевърли се разплака. Плака дълго и отчаяно, а Кей я прегръщаше и по-късно, малко преди да си легне, Бев й разказа каквото можеше: че от градчето Дери в щата Мейн, където е израсла, се обадил един стар приятел и й напомнил за обещание, дадено преди много години. Казал, че е дошло време да изпълни обещанието. Запитал я дали ще дойде. Тя потвърдила. А после почнали неприятностите с Том.

— Какво беше това обещание? — запита Кей.

Бевърли бавно поклати глава.

— Не мога да ти кажа, Кей. Колкото и да ми се иска.

Кей се позамисли, сетне кимна.

— Добре, разбирам. Какво ще правиш с Том като се прибереш от Мейн?

А Бев, която все по-дълбоко се съмняваше дали изобщо някога ще се върне от Дери, отвърна кратко:

— Най-напред ще дойда при теб и заедно ще решим. Съгласна?

— Безкрайно съгласна — рече Кей. — Обещаваш ли?

— Щом се върна, можеш да разчиташ на това — твърдо каза Бев и прегърна Кей с всичка сила.

С парите на Кей в джоба и обувките на Кей върху краката, Бев хвана автобуса за Милуоки, защото се боеше, че Том може да я дебне на летището. Кей я бе придружила до банката и автогарата, като през цялото време се мъчеше да я разубеди.

— На летището е тъпкано с охрана, скъпа — твърдеше тя. — Няма какво толкова да му се плашиш. Подгони ли те, трябва само да пищиш колкото ти глас държи, мама му стара.

Бевърли поклати глава.

— Изобщо не искам да го срещам. Така е най-сигурно.

Кей я изгледа лукаво.

— Боиш се да не те омае с приказки, нали?

Бевърли си спомни как седмината стояха сред потока, как счупеното шише от Кока-Кола в ръката на Стан хвърляше зеленикави отблясъци; спомни си острата болка докато стъклото разрязваше косо дланта й, спомни си как се хванаха в кръг и обещаха да се върнат, ако някога всичко започне отново… да се върнат и да го убият веднъж завинаги.

— Не — каза тя. — Този път нищо не би ме спряло. Но Том може да ме пребие независимо от охраната. Не знаеш какъв беше снощи, Кей.

— Достатъчно съм го гледала при други случаи — навъси се Кей. — Задник, маскиран като мъж.

— Беше луд — каза Бев. — И полицията може да не го удържи. Така е по-сигурно. Повярвай ми.

— Добре де — неохотно кимна Кей и леко развеселената Бев си помисли, че тя е разочарована: няма да има нито сблъсък, нито шумотевица.

— Побързай да осребриш чека — напомни Бевърли, — преди да се е сетил да замрази сметките. Непременно ще го направи.

— Знам — каза Кей. — Ама само да го стори, отивам при кучия син с конски камшик и ще си изкарам хилядарката в натура.

— Стой по-надалеч от него — рязко я прекъсна Бевърли. — Опасен е, Кей. Повярвай ми. Беше като… — От устните й бяха готови да се отронят думите като баща ми. Но тя ги преглътна и довърши: — Беше като дивак.

— Добре — съгласи се Кей. — Успокой се, скъпа. Бягай да изпълниш обещанието. И си помисли какво ще правиш след това.

— Ще си помисля — обеща Бев, но това бе лъжа. Имаше прекалено много теми за размисъл: какво бе станало през нейното единадесето лято, например. Или как учеше Ричи Тозиър да върти йо-йо. Или гласовете от мивката. И нещо, което бе видяла, нещо толкова ужасно, че дори докато прегръщаше Кей за сбогом край дългото сребристо туловище на бучащия автобус, съзнанието й не смееше да надникне натам.

А сега, докато самолетът се накланя настрани и започва дългото спускане към Бостън, мислите й пак се устремяват в онази посока… към Стан Юрис… към неподписаната пощенска картичка с кратко стихотворение… към гласовете… и към кратките секунди, през които бе застанала лице в лице с нещо може би безкрайно.