Стивън Кинг - То

Всъщност в блока нямаше малки хлапета, там беше цялата работа. Вярно, съседите Тремънтс имаха петгодишно момченце и две момиченца — едното на три годинки, другото на шест месеца — обаче мистър Тремънт си загуби работата в обувния магазин на Тракър авеню, вече не можеше да плаща наема и един ден цялото семейство изчезна нанякъде с вехтия ръждив Буик. На втория етаж откъм фасадата живееше Скипър Болтън, но той беше четиринайсетгодишен.

— Ние всички искаме да те срещнем, Бевърли…

Тя притисна устата си с длан и очите й се разшириха от ужас. За миг… само за миг… бе повярвала, че вижда как нещо мърда долу. Внезапно осъзна, че косите й провисват от раменете и се люшкат близо — много близо — до отвора на канала. Някакъв спасителен инстинкт я застави бързо да отскочи и да отметне къдриците зад гърба си.

Озърна се. Вратата на банята беше плътно затворена. Откъм телевизора се чуваше едва-едва как някой предупреждава някого да прибере оръжието преди да си изпати. Беше сама. С онзи глас.

— Кой си ти? — тихичко подвикна тя в канала.

— Матю Клемънтс — пошушна гласът. — Клоунът ме взе тук долу, в тръбите, и аз умрях, и много скоро той ще дойде да вземе и теб, Бевърли, и Бен Ханском, и Бил Денброу, и Еди…

Ръцете й литнаха нагоре и се впиха в бузите. Очите й се разширяваха, разширяваха, разширяваха. Усещаше как тялото й се вледенява. Сега гласът изглеждаше глух и прастар… но продължаваше да пълзи нагоре с някакво прогнило злорадство.

— Ще се рееш тук долу с приятелите си, Бевърли, тук всички се реем, кажи на Бил, че Джорджи му праща много поздрави, кажи му, че Джорджи тъгува за него, но скоро ще се срещнат, кажи му, че някоя вечер Джорджи ще го чака в гардероба със струна от пиано и ще му я забие в окото, кажи му…

Гласът секна, раздадоха се няколко задавени хълцания, после яркочервен мехур изпълзя от канала и се пръсна, зацапвайки с кървави мъниста пожълтелия порцелан.

Задавеният глас заговори по-бързо и същевремено се променяше — от мивката звучеше ту детинският глас, който бе чула отначало, ту гласът на младо девойче, ту — ужас! — гласът на едно познато момиче… Вероника Гроган. Но Вероника е мъртва, каза си тя, откриха я мъртва в дренажна тръба…

— Аз съм Матю… Аз съм Бети… Аз съм Вероника… ние сме долу… долу при клоуна… и чудовището… и мумията… и върколака… и с теб, Бевърли, ние сме долу с теб и се реем, променяме се…

Внезапно изригнал кървав фонтан оплиска мивката, огледалото и тапетите с жаби и лилии. Бевърли изпищя пронизително. Отскочи назад, блъсна се във вратата, задраска с пръсти, отвори я и хукна към хола, където баща й тъкмо ставаше от креслото.

— Какво те прихваща , дявол да го вземе? — навъсено запита той. Тази вечер двамата бяха сами — майката на Бев работеше втора смяна във „Фермата на Грийн“, най-добрият ресторант в Дери.

— Банята! — истерично изпищя Бевърли. — Банята, татко, в банята…

— Да не е надзъртал някой Бевърли? А?

Пръстите му политнаха напред и болезнено се впиха в ръката й. По лицето му бе изписана загриженост, ала в нея имаше нещо хищно, нещо, което не успокоява, а плаши.

— Не… мивката… в мивката… вътре… вътре…

Тя се разрида истерично и не успя да довърши. Сърцето тъй бясно подскачаше в гърдите й, че сякаш всеки миг щеше да се задуши.

По лицето на Ал Марш се изписа изражение, говорещо недвусмислено: „Боже, Боже, какво ли ни чака тепърва?“ Той блъсна дъщеря си настрани и влезе в банята. Остана там толкова дълго, че Бевърли отново се изплаши.

После кресна:

— Бевърли! Идвай тука, момиче!

За възражения не можеше да става и дума. Ако стояха на ръба на пропаст и той й заповядаше да скочи — незабавно , момиче! — инстинктивната покорност сигурно би я тласнала в бездната преди да дочака протеста на разума.

Вратата на банята беше отворена. Баща й стоеше на прага — едър мъж с вече оредяваща рижава коса, която бе предал по наследство на Бевърли. Все още беше със сивите работни панталони и сивата риза (работеше като портиер в общинската болница). Строгият му поглед се впи в лицето на Бевърли. Ал Марш не пиеше, не пушеше и не ходеше по жени. У дома си имам предостатъчно жени , казваше той понякога и при тия думи по лицето му плъзваше странна, загадъчна усмивка без капчица веселие — даже напротив. Тази усмивка напомняше бързия бяг на облачна сянка през каменисто безплодно поле. Те се грижат за мен, а когато трябва, и аз се грижа за тях.