Стивън Кинг - То

Той я прегърна през рамото.

— Слушай сега. Отиваш да си легнеш и няма да мислиш за паяка. Нали така?

Отново усети обич към него. Никога не те удрям незаслужено, Бевърли , бе казал веднъж баща й, когато тя се оплакваше, че я наказва без вина. И сигурно имаше право, защото той умееше да обича. Понякога прекарваше с нея по цял ден — показваше й кое как се прави, разправяше й разни истории или се разхождаше с нея из града и когато татко бе толкова добър, тя усещаше как обичта издува сърцето й до пръсване. Обичаше го и се стараеше да разбере, че трябва да я наказва често, защото (според неговите думи) сам Бог му повелява да върши това. Дъщерите , казваше Ал Марш, се нуждаят от повече наказания, отколкото синовете. Той нямаше синове и Бевърли смътно подозираше, че и това може да е донякъде по нейна вина.

— Добре, татко — каза тя. — Няма да мисля за паяка.

Заедно влязоха в малката й стаичка. Сега дясната ръка я болеше жестоко от удара. Тя се озърна през рамо и видя кървавата мивка, кървавото огледало, кървавата стена, кървавия под. Кървавата кърпа, която баща й бе метнал небрежно на кукичката след като си избърса ръцете. Помисли: Как ще влизам сега да се мия там? Моля Ти се Боже, мили Боже, съжалявам, че мислих лоши неща за татко, накажи ме ако искаш, заслужавам си го, нека да падна и да се ударя, нека да се разболея от грип като миналата зима, когато кашлях толкова зле, че веднъж даже повърнах, но моля Те, Боже, нека утре сутрин кръвта да да е изчезнала, от сърце Ти се моля Боже, нали ще ме чуеш? Нали?

Както всяка вечер, баща й подви одеялото около нея и я целуна по челото. После постоя в онази поза, която Бевърли мислено наричаше „негов“ начин да стои, а може би и да съществува: леко приведен напред, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете, загледан отвисоко в дъщеря си с ясносини очи сред скръбното лице, напомнящо муцуната на куче от породата басет. Години по-късно, след като изобщо бе престанала да мисли за Дери, тя понякога забелязваше непознат мъж в автобуса или застанал на ъгъла с тенекиено канче за храна в ръката… фигури, о, мъжки фигури, зърнати ту привечер, ту на някой площад под обедните лъчи на ясен, ветровит есенен ден, мъжки фигури, мъжки закони, мъжки желания; или пък Том — тъй подобен на баща й, когато си свалеше ризата и вземеше да се бръсне леко прегърбен пред огледалото в банята. Мъжки фигури.

— Понякога се тревожа за теб, Бев — каза той, ала сега в гласа му нямаше нито тревога, нито гняв. Лекичко посегна и приглади косата над челото й.

Банята е пълна с кръв, татко! — едва не изкрещя Бевърли в този миг. Не я ли виждаш? Навсякъде е! Даже се пече върху крушката над мивката! Не я ли ВИЖДАШ?

Ала не издаде нито звук, докато баща й излизаше и затваряше вратата, изпълвайки стаята с мрак. Все още беше будна и лежеше втренчена в мрака, когато майка й се прибра към единайсет и трийсет и телевизорът млъкна. Чу как родителите й влизат в спалнята, после чу как пружината скърца ритмично по време на половия акт. Веднъж бе подслушала Грета Бауи да разправя на Сали Мюлер, че тоя акт парел като огън и нито едно прилично момиче не обича да го прави. („Накрая мъжът ти пикае върху котенцето“ — обясни Грета, а Сали възкликна: „Ужасно, никога не бих позволила на някое момче да ми го стори!“). Ако наистина болеше чак толкова, колкото разправяше Грета, значи мама беше много търпелива; един-два пъти Бев я бе чувала да стене тихичко, но стоновете като че не бяха от болка.

Бавното скърцане на пружината се ускори, достигна едва ли не трескав ритъм и изведнъж спря. Настана тишина, после до Бевърли долетя тих разговор и майчините й стъпки се отправиха към банята. Момичето затаи дъх, очаквайки да чуе писък.

Нямаше писък — само звукът на вода в тоалетната чиния. След това някакъв тих плясък. Познатото бълбукащо ръмжене на казанчето. Майка й взе да си мие зъбите. След минута пружината отново изскърца под тежестта на тялото й.

След още пет минути чу хъркането на баща си.

Черен страх изпълни душата й, стисна я за гърлото. Не смееше да се извърти надясно — както обичаше да спи — защото можеше да зърне как нещо я гледа през прозореца. Остана да лежи по гръб, изпъната като ръжен, и се взираше в тенекиената ламперия по тавана. След известно време — не знаеше дали са минали часове или минути — тя се унесе в тревожна дрямка.

Бевърли винаги се събуждаше от звъна в спалнята на родителите си. Трябваше незабавно да изплува от съня, защото щом дръннеше будилникът, баща й стоварваше длан върху копчето. Докато той беше в тоалетната, Бевърли бързо се облече. Отдели само минутка (както редовно правеше напоследък) за да хвърли поглед към гърдите си в огледалото, опитвайки да прецени дали през нощта са станали по-големи. Бяха почнали да растат в края на миналата година. Отначало я наболяваха, но това отмина. Бяха съвсем дребнички — колкото пролетни ябълчици — но все пак ги имаше . Значи бе истина; детството свършваше; щеше да стане жена.