Стивън Кинг - То

— По-добре да взема такси — прекъсна я Бев, стискайки в потната си длан останалите две монети по десет цента. В отсрещното огледало видя, че продавачът е зяпнал задника й с израз на съсредоточение и дълбок унес. — Само че ще трябва да платиш на шофьора като пристигна. Нямам пукната пара.

— Ще му платя, че и пет долара бакшиш ще му бутна отгоре — провикна се Кей. — Мама му стара, ами че това е най-добрата новина откакто Никсън си подаде оставката! Размърдай си задника и идвай насам, момиче. И… — Тя помълча. Когато заговори отново, гласът й беше сериозен и пълен с толкова обич и нежност, че Бевърли едва не се разплака. — Благодаря на Бога, че най-сетне го стори, Бев. Истина ти казвам. Благодаря на Бога.

Кей Маккол е бивша моделиерка, сключила изгоден брак, сетне разведена още по-изгодно и влязла в движението на феминистките през 1972, около три години преди да се запознае с Бевърли. В разцвета на скандалната си популярност е била обвинявана, че прегърнала идеите на феминизма чак след като използувала архаичните мъжкарски закони, за да изкопчи от нещастния си съпруг-фабрикант всичко възможно — до последния цент.

„Тъпотии! — бе възкликнала тя веднъж пред Бевърли. — Тия, дето го разправят, никога не са лягали със Сам Чакович. Два тегела, боц още веднъж и пръс-пръс, това му бяха подвизите на Сами. Само веднъж успя да го надърви за повече от седемдесет секунди, ама и то беше на ръка, под душа. Не съм му изневерявала; значи просто си прибрах компенсациите със закъснение.“

Беше написала три книги — една за феминизма и трудовата жена, втора за феминизма и семейството, трета за феминизма и душевността. Първите две спечелиха значителна популярност. През трите години след написването на последната Кей поизлезе от мода и Бевърли имаше чувството, че това донякъде я облекчава. Капиталовложенията й вървяха добре („Слава Богу, капитализмът и феминизмът не са несъвместими“ — бе заявила веднъж Кей) и днес тя беше богата жена с градски дом, селска вила и двама-трима любовници — достатъчно мъжествени, за да устоят на креватните й атаки, но не чак толкова мъжествени, че да я бият на тенис. „Напреднат ли в тениса, веднага ги зарязвам“ — твърдеше тя и макар че го казваше явно на шега, Бевърли се питаше дали не е сериозна.

Бевърли си поръча такси. Когато колата пристигна, тя съобщи адреса и побърза да се настани с куфара на задната седалка, доволна, че се измъква от лепкавия поглед на продавача.

Кей я чакаше пред дома си, наметната с манто от норка върху фланелената нощница. На краката й имаше пухкави розови чехли с грамадни помпони. Слава Богу, помпоните не бяха оранжеви — иначе Бевърли пак би хукнала с писъци из мрака. Пътуването към дома на Кей беше безумно преживяване — всичко се завръщаше, заливаше я потоп от тъй стремителни и ясни спомени, че тя изтръпваше от страх. Имаше чувството, че в главата й някой е захванал да разкопава с огромен булдозер гробище, за което не е и подозирала. Само че от гробовете изскачаха не трупове, а имена — имена, забравени преди много години: Бен Ханском, Ричи Тозиър, Грета Бауи, Хенри Бауърс, Еди Каспбрак… Бил Денброу. Най-вече Бил — Бил Пелтека, както го наричаха с оная детска откровеност, наричана ту невинност, ту жестокост. Някога той й се струваше толкова висок, толкова съвършен (разбира се, стига да не опитваше да говори).

Имена… места… случки.

Обливана от ледени и горещи вълни, тя си спомни за гласовете от канала… и за кръвта. Спомни си как изпищя и баща й я зашлеви. Баща й… Том…

Беше готова да се разплаче… но ето че Кей вече плащаше сметката и явно бакшишът бе доста солиден, защото шофьорът възкликна:

— Еха-а! Благодаря, госпожо!

Кей я въведе в къщата, бутна я под душа, после й даде пеньоар, свари кафе, огледа синините, дезинфекцира порязания крак и му сложи лепенка. Във втората чаша кафе сипа щедра порция бренди и настоя Бев да изпие всичко, до последната капка. После приготви две пържоли а л’англе и задушени гъби за гарнитура.

— Е, добре — каза тя накрая. — Разправяй какво стана. На ченгетата ли ще се обаждаме или отиваш да се заселиш в Невада?

— Не мога да ти разкажа — отвърна Бевърли. — Ще ти прозвучи съвсем смахнато. Но в общи линии вината бе моя…

Кей стовари длан върху полираната махагонова маса. Звукът напомняше изстрел на малокалибрен пистолет.

— Да ги нямаме такива! — възкликна тя. По бузите й изби трескава руменина, очите й пламнаха. — От колко време сме приятелки? Девет години? Десет? Чуя ли те още веднъж да речеш, че ти си виновна, ще се издрайфам. Разбра ли? Ще се издрайфам, мама му стара. Не си била виновна нито сега, нито миналия път, нито преди това, нито когато и да било. Не знаеш ли, че повечето ти приятели се чудеха кога онзи тип ще те вкара в инвалидна количка или направо ще те убие?