Стивън Кинг - То

Нечия ръка сграбчи глезена на Еди.

Беше се загледал към гимназията отвъд Канала и по лицето му играеше сънлива, блажена усмивка, докато си представяше как буйното пролетно пълноводие отмъква дъртия, отнася го от живота завинаги. Меката, ала мощна хватка го стресна дотолкова, че малко остана да загуби равновесие и да се преметне в Канала.

Това е някой от педерастите, за които все разправят големите момчета , помисли си той, после погледна надолу. Челюстта му провисна. По краката му бликнаха струйки гореща урина и влажните петна върху джинсите почерняха под лунните лъчи. Не беше педераст.

Беше Дорси.

Беше Дорси както го погребаха, със синьото якенце и сивите панталонки, само че сега якенцето висеше на кални парцали, жълтата ризка беше същинска дрипа, а мокрите панталонки прилепваха по тънките като клечки детски крачета. Главата на Дорси изглеждаше ужасяващо хлътнала , сякаш някой я бе смачкал изотзад и черепът бе изхвръкнал напред.

Хилеше се.

— Едииииии — сипкаво зави мъртвото братче, досущ като покойниците от комиксите, които вечно излизат от гроба. Усмивката му се разшири. Проблеснаха жълти зъби и нейде в мрака зад тях сякаш пъплеха гнусни твари. — Едиииии… Дойдох да се видим Едиииииии…

Еди се помъчи да изпищи. Заливаха го мътните вълни на потресението и имаше странното чувство, че се рее из въздуха. Ала не сънуваше; беше буден. Ръката върху гуменката му изглеждаше бяла като рибешки корем. Кой знае как, босите нозе на братчето му прилепваха по бетона. Нещо бе отхапало едната пета на Дорси. — Слез долу Едииииии…

Не можеше да изпищи. В гърдите му нямаше въздух за писъка. Издаде само странен треперлив стон. Всичко друго изглеждаше непосилно. Все едно. След една-две секунди нишката на разсъдъка му щеше да се скъса и тогава нищо нямаше да го вълнува. Ръчичката на Дорси беше малка, но неумолима. Дупето на Еди бавно се плъзгаше по бетона към ръба на Канала.

Продължавайки да издава треперливия стон, той посегна назад, сграбчи бетонния ръб и задърпа с все сила. Усети как ръката го изтърва за миг, чу гневно съскане и намери време да помисли: Това не е Дорси. Не знам какво е, но не е Дорси. После адреналинът нахлу в кръвта му и той запълзя настрани, опитвайки да побегне още преди да се е изправил на крака, а дъхът излиташе от гърдите му с пресекливо, изплашено свистене.

Над бетонната стена на Канала изникнаха две белезникави ръце. Раздаде се влажен, мляскащ звук. Водни пръски политнаха над бледата мъртвешка кожа, проблесвайки в лунния светлик. Сетне иззад ръба се показа и лицето на Дорси. В хлътналите му очи мъждукаха червеникави искрици. Мократа му коса лепнеше по черепа. Калните петна по бузите му напомняха индиански бойни шарки.

Най-сетне дробовете на Еди се разтвориха. Той жадно глътна въздух и го превърна в писък. Скочи на крака и побягна. Тичайки той се озърташе, за да вижда къде е Дорси и резултатът бе, че се блъсна в дънера на един дебел бряст.

Имаше чувството, че някой — например дъртият — е взривил в рамото му динамитен заряд. Из главата му прелетяха звездни вихрушки. Рухна като убит в подножието на дървото и от лявото му слепоочие бликна струйка кръв. Водите на забравата го погълнаха може би за деветдесет секунди. После някак събра сили пак да се изправи на нозе. Когато опита да раздвижи лявата си ръка, от гърлото му излетя глух стон. Усещаше я съвсем изтръпнала и чужда. Затова надигна дясната и разтърка глава, опитвайки да прогони свирепата болка.

После си припомни защо бе налетял върху бряста и се огледа.

Видя ръба на Канала, опнат като струна и бял като кост под лунните лъчи. Нямаше и следа от оная твар… ако изобщо бе имало някаква твар. Еди бавно продължи да се върти, докато описа пълен кръг. Баси парк беше безмълвен и неподвижен като черно-бяла снимка. Плачещите върби провлачваха надолу сумрачни ръце и под тяхната сянка би могло да дебне всякакво гнило, безумно създание.

Еди закрачи напред, като се мъчеше да гледа едновременно на всички страни. Навехнатото му рамо тръпнеше болезнено в такт със сърцето.

Едииииии , стенеше вятърът из върхарите, не искаш ли да се видииииим, Едииииии? По шията му плъзнаха провиснали мъртвешки пръсти. Той стрелна ръце нагоре и рязко се завъртя. Краката му се преплетоха и докато падаше разбра, че не е имало нищо страшно — просто разлюляни върбови клонки.

Стана отново. Искаше да побегне, но когато се опита, в рамото му пак избухна динамитен заряд и трябваше да спре. Знаеше, че вече би трябвало да се опомни от страха, да си каже, че е плашливо бебе, че се е стреснал от някакво отражение или пък е задрямал без да усети и е сънувал кошмар. Ала нямаше нищо подобно, даже ставаше точно обратното. Сърцето му лупаше толкова бързо, че той вече не долавяше отделните удари и го чакаше всеки миг да се пръсне от ужас. Не можеше да тича, но когато излезе от върбалака, успя да се впусне в накуцващ тръс.