Стивън Кинг - То

Вече чуваше тихия плисък на Канала. След малко в мъглата отпред изплува и бетонният ръб.

На тревата се валяше още нещо. Ама че работа, днес май ти е ден за находки , подметна с притворна сърдечност скептичната част от ума му, после нейде изкрещя чайка, Майк трепна и пак си спомни за птицата, която бе видял тази пролет.

Каквото и да е онова на тревата, не ща и да го поглеждам. Така си беше, ох, точно така си беше, но ето че вече се навеждаше, подпрял длани на коленете, за да види какво е.

Късче раздран плат с капка кръв върху него.

Чайката изкрещя отново. Майк се взираше в кървавото парцалче и си спомняше онова, което бе станало тази пролет.

Всяка година щом дойдеха април и май, фермата на Хенлън се пробуждаше от зимен сън.

Майк узнаваше за завръщането на пролетта не когато разцъфваха първите минзухари под прозореца на мамината кухня, не когато децата почваха да мъкнат в училище смоци и жаби, дори не когато във Вашингтон откриваха бейзболния сезон (обикновено на първия мач падаше голям тупаник), а едва когато баща му ревнеше с цяло гърло, че трябва да избутат от бараката допотопния камион. Предницата беше от Форд-А, останалото — от пикап, а вместо заден капак беше закована вратата на стария кокошарник. Ако се случеше зимата да не е била много студена, двамата често успяваха да го подкарат с тикане по надолнището. Кабината нямаше нито врати, нито предно стъкло. За седалка служеше половинка от вехто канапе, което Уил Хенлън бе изровил на градското сметище. Върху скоростния лост беше нахлузена кръгла стъклена дръжка от врата.

Бутаха по надолнището, хванали от двете страни, а щом го подкараха хубавичко, Уил скачаше вътре, завърташе ключа, натискаше копчето на стартера, настъпваше съединителя и превключваше на първа скорост, сграбчил стъклената дръжка с огромната си длан. После викваше гръмогласно: „Айде, давай!“. Отпускаше съединителя, вехтият фордов двигател захващаше да кашля, задавяше се, пухтеше, издаваше няколко мощни гърмежа… и понякога наистина почваше да работи — дрезгаво отначало, но след това все по-гладко. Уил подкарваше с рев към фермата на съседите Рулин, за да обърне на алеята пред техния дом (ако поемеше в обратната посока, смахнатият Бъч Бауърс, бащата на Хенри, като нищо можеше да му пръсне главата с чифтето), сетне се завръщаше сред гръмовния тътен на незаглушения двигател, Майк подскачаше от възторг и викаше ура, а майка му стоеше на кухненската врата, бършеше си ръцете с кърпата за чинии и се правеше на отегчена.

Друг път камионът не искаше да потегли и се налагаше Майк да изчака докато баща му се завърне от бараката с манивела в ръка, мърморейки под мустак. Майк беше твърдо уверен, че някои от тихите думички са ругатни и в такива моменти мъничко се боеше от татко си. (Едва много по-късно, при едно от безкрайните посещения в болничната стая, където бавно гаснеше Уил Хенлън, щеше да узнае, че баща му мърморел защото се боял от манивелата — веднъж тя изхвръкнала от гнездото и му разпрала устата.)

— Стой настрана, Мики — казваше Уил и пъхаше манивелата под радиатора. А щом античният двигател най-сетне заработеше, той даваше дума догодина да го замени с Шевролет, ала по-далече от думата не стигаше. Дори след смъртта му вехтият фордов хибрид щеше да стои в изоставената ферма, затънал в бурени чак до вратичката от кокошарника.

Когато камионът потеглеше и Майк седеше отдясно, вдъхвайки мириса на горещо масло и синкави изгорели газове, странно развълнуван от гальовния ветрец, който проникваше през зеещата дупка на мястото на някогашното предно стъкло, ненадейно му минаваше мисълта: Пак е пролет. Всички се будим от сън. И в радостната му детска душа се надигаше безмълвен вик на потресаващ възторг. Преливаше от любов към всичко наоколо, а най-много към татко си, който му се ухилваше широко и крещеше:

— Дръж се, Мики! Ей-сегинка ще я разшаваме таз хубостница! Птиците има да ни гълтат пушилката!

После подкарваха по черния път, задните колела на Форда бълваха тежки буци пръст и глина, а двамата подскачаха върху рязаното канапе в откритата кабина и се кикотеха като смахнати по рождение. Пресичаха през високата трева на задната сенокосна ливада и продължаваха към южната нива (царевица и фасул), или към източната (грах, тикви и пъпеши). От тревите пред Форда с крясък излитаха ужасени птици. Веднъж бе изхвръкнала яребица, великолепно създание с цвят на есенни дъбови листа, и взривното пърхане на крилете й бе тъй силно, че се чу даже през тътена на мотора.