Стивън Кинг - То

След като посвикна с непознатия досега зловещ допир на оковите, Майк се озърна въпросително към баща си и мистър Бортън — не разбираше какво толкова страшно има в това наказание за „хайлазите“ (така ги наричаше Бортън), които се навъртали около града през двайсетте и трийсетте години. Вярно, издутините малко му убиваха и с халки около китките и глезените беше трудно да се наместиш както трябва, но…

— Е, ти си още дете — разсмя се Бортън. — Колко кила тежиш? Тридесет, най-много четиридесет. Повечето хайлази, дето ги слагал тук старият шериф Съли, тежали двойно повече. След час-два им ставало малко неудобно, след три — много неудобно, а след четири-пет вече било съвсем зле. След седем-осем часа почвали да крещят, а след шестнадесет или седемнадесет почти всички надували гайдата. А щом им привършели двайсет и четирите часа, били готови да се закълнат пред хората и Господа, че когато пак тръгнат да скиторят из Нова Англия, ще заобикалят Дери отдалече. Доколкото знам, така и правели. Двайсет и четири часа върху скитническия стол оставяли всекиму ей-такава обица на ухото.

Изведнъж издутините по стола сякаш станаха двойно повече, впиха се навсякъде — в дупето, плешките, кръста и дори в тила му.

— А сега бихте ли ме пуснали? — учтиво запита той и мистър Бортън пак се разсмя.

В един кратък и страшен миг Майк си помисли, че полицейският шеф само ще разтръска ключовете пред лицето му и ще каже: Ще те пусна, разбира се… като ти свършат двайсет и четирите часа.

— Защо ме заведе там, тате? — запита той докато се прибираха у дома.

— Като пораснеш, ще разбереш — отвърна Уил.

— Ти не обичаш мистър Бортън, нали?

— Да — отговори баща му тъй рязко, че Майк не посмя да разпитва повече.

Но обикновено местата, където ходеше по заръка на баща си, бяха чудесни и докато Майк навърши десет години, Уил бе успял да го зарази със собствения си интерес към многопластовата история на Дери. Понякога — например когато плъзгаше пръсти по грапавата каменна поставка на поилката за птички в Мемориал парк, или когато се привеждаше да огледа по-внимателно ръждивите трамвайни релси по Монт стрийт в квартала Олд кейп — момчето изпитваше поразително чувство за времето… времето като нещо реално, изпълнено с огромна невидима тежест, както се твърди, че и слънчевите лъчи имат тежест (някои момчета се изкискаха в час, когато мисис Грийнгъс разказваше за това, но Майк беше прекалено смаян от тази представа, за да се смее; първата му мисъл бе: Светлината имала тежест? О, Боже мой, та това е страхотно! )… времето като нещо, което рано или късно ще го погребе.

През тази пролет на 1958 година първата бележка от баща му беше надраскана върху гърба на стар плик и лежеше на масата под солницата. Въздухът беше топъл, великолепно свеж и майка му бе отворила всички прозорци. Нямаш задачи за днес , гласеше посланието. Ако ти се ще, иди с колелото до Пасчър роуд. В полето отляво ще видиш купища рухнала зидария и вехти машини. Огледай ги и си донеси сувенир. Не ходи към ямата на фундамента! И да се прибереш по светло. Знаеш защо.

Майк отлично знаеше защо.

Каза на майка си къде отива и тя се намръщи.

— Защо не предложиш на Ранди Робинсън да дойде с тебе?

— Да, добре, ще отскоча да го питам — каза Майк.

И наистина отскочи, но Ранди беше заминал с баща си до Бангор да купят картофи за посев. Затова Майк потегли към Пасчър роуд сам. Дотам имаше доста път — почти седем километра. Доколкото можеше да прецени, беше около три часа, когато подпря велосипеда си на прогнилата дъсчена ограда вляво от Пасчър роуд и се преметна оттатък. Разполагаше с около час за разглеждане, после трябваше да си тръгва към дома. Обикновено майка му не се тревожеше за него, стига да си беше в къщи преди шест, когато сядаха да вечерят, но един паметен случай му бе дал да разбере, че тая година нещата стоят малко по-иначе. Когато веднъж закъсня за вечеря, тя го посрещна едва ли не в истерия. Нахвърли се върху му с парцала за миене на съдове и го запердаши където свари, докато той стоеше втрещен на прага до върбовото си кошче с пъстърва.

— Вече никога да не си посмял да ме плашиш така! — крещеше майка му. — Да не си посмял никога ! Да не си посмял никога ! Никога-никога-никога!

И при всяко никога го шляпваше с парцала. Майк очакваше баща му да се намеси и да сложи край на скандала, но не се случи нищо подобно… Може би Уил усещаше, че жена му е побесняла като дива котка и се боеше да не прехвърли гнева си върху него. Така или иначе, Майк си взе поука; един пердах с парцала му стигаше. У дома — по светло. Тъй вярно, госпожо, на ваше разположение.