Стивън Кинг - То

Той закрачи през тревата към гигантските руини сред полето. Разбира се, това бяха останките от стоманолеярната на Кичънър — и преди бе минавал край тях, но никога не му бе хрумвало да ги изследва, а и не бе чувал други момчета да са го правили. Сега, докато се привеждаше да разгледа камара стари тухли, той започна да се досеща защо. Полето беше ослепително ярко, цялото обляно в пролетни лъчи (от време на време слънцето потъваше в облак и по ливадите плъзваха бухлати сенки), ала въпреки това наоколо тегнеше нещо злокобно — мрачна, навъсена тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра. Чувствуваше се като изследовател, който е открил последните останки от някакъв загубен приказен град.

Напред и отдясно забеляза заоблената страна на огромен тухлен цилиндър, лежащ сред високите треви. Изтича нататък. Находката се оказа главният комин на стоманолеярната. Надникна вътре и по гърба му отново полазиха тръпки. Коминът беше толкова голям, че ако искаше, можеше да влезе вътре прав. Но не искаше; един Господ знае какви мръсотии можеше да има по опушените вътрешни тухли или какви гадни буболечки и зверчета са се поселили там. Вятърът се засилваше на пориви. Когато повееше през отвора на поваления комин, отвътре долиташе призрачен вой, странно напомнящ звука на катраносания канап във ветровейките, които правеха двамата с татко му всяка пролет. Майк стреснато отстъпи назад и изведнъж си спомни какво гледаха снощи по телевизията. Филмът се казваше „Родан“ и им се стори адски забавен — при всяка поява на чудовището баща му се смееше и викаше: „Глей я тая птичка, Мики!“, а Майк стреляше с показалец, докато най-накрая мама подаде глава от кухнята и заръча да млъкват, че главата я боли от тая тяхна шумотевица.

Но сега не му изглеждаше толкова забавно. Във филма Родан бе изхвръкнал от земните недра докато японските миньори копаеха най-дълбокия тунел на света. А като надничаше към тъмната вътрешност на комина, лесно можеше да си представи как оная птица се спотайва в дъното, сгънала над гърба си ципестите криле, дебне и гледа кръглото момчешко личице, което се взира в мрака, гледа, гледа с очи обрамчени в златисто…

Потръпвайки, Майк се отдръпна от отвора.

Продължи покрай полузатъналия в земята комин. Теренът леко се надигаше и Майк ненадейно реши да се изкатери отгоре. Отвън коминът съвсем не изглеждаше страшен, а старите тухли бяха напечени от слънцето. Когато се добра до върха, Майк стана на крака и тръгна напред с разперени ръце (всъщност стените бяха твърде широки и нямаше опасност да падне, но той си представяше, че е въжеиграч от цирка), усещайки с удоволствие как вятърът роши косите му.

Като стигна до другия край на комина, той скочи долу и се зае да проучва останките: пак тухли, смачкани леярски калъпи, ръждиви машинни части. Донеси сувенир , пишеше в бележката на баща му. Искаше да намери нещо интересно.

Постепенно наближаваше зеещата яма на фундамента, като лъкатушеше из развалините и внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло. Наоколо имаше сума ти стъклария.

Майк не беше нехаен — помнеше както за ямата, така и за бащиното предупреждение да се пази от нея; помнеше и за кървавата трагедия, която се бе разиграла тук преди повече от петдесет години. Ако нейде из Дери можеха да обитават призраци, то едва ли имаше по-добро място от тия развалини. Но въпреки всичко това (а дали пък не тъкмо затова?), той твърдо бе решил да не мърда оттук, докато не открие нещо интересно, което да отнесе и да покаже на баща си.

Бавно и предпазливо се приближи до ямата и закрачи успоредно на неравния й ръб. Внезапно от дъното на съзнанието му някакво трезво гласче зашепна, че е прекалено близо, че размекнатата от пролетните дъждове земя може да се срути под нозете му и да го запокити долу, където Бог знае колко остри железа чакаха да го нанижат като бръмбар и да го оставят да се гърчи в ръждива, мъчителна агония.

Вдигна парче от прозоречна рамка, огледа го и го метна настрани. Наблизо се валяше нещо като черпак от великанска кухня, огънат и смачкан в жарката вълна на невъобразима експлозия. По-нататък лежеше толкова грамадно бутало, че Майк не би могъл и да го помръдне, камо ли да го вдигне. Прескочи го. Прескочи го и…

Ами ако намеря череп? — внезапно си помисли той. Черепа на някое от децата, които загинали тук докато търсели шоколадови яйца през хиляда деветстотин и не знам коя си?

Жестоко потресен от мисълта, Майк се озърна из пустото слънчево поле. Вятърът тихичко напяваше край ушите му песента на морска раковина и над ливадата отново плъзна здрач като сянката на гигантски прилеп… или птица. Изведнъж пак осъзна с пълна сила колко тихо е тук, колко странно изглежда полето с купищата тухли и килнатите насам-натам разпокъсани железни грамади. Сякаш преди безброй години сред тая равнина се бе разиграла някаква жестока битка.