Стивън Кинг - То

Но това щеше да стане по-късно. А засега светът беше сиво-розов и тих като котешка стъпка по килим.

Облечен с кадифен панталон, тениска и черни кецове, Майк слезе в кухнята, хапна паничка пшеничена каша (всъщност не обичаше каша, но беше помолил да я купят заради безплатния подарък в кутията — Вълшебният кодов пръстен на Среднощния капитан), после се метна на колелото и подкара към града, като се движеше по тротоарите заради мъглата. Мъглата променяше всичко, даже най-обикновени неща като пожарни кранове и пътни знаци се превръщаха в тайнствени обекти — загадъчни и малко страшни. Чуваше колите, но не ги виждаше и поради странните акустични свойства на мъглата не можеше да разбере дали са близо или далече, докато не изскочеха насреща с влажни призрачни ореоли около фаровете.

За да заобиколи центъра, той сви надясно по Джаксън стрийт, после отби по Палмър лейн — и преди да напусне тая закътана уличка, мина край къщата, в която щеше да живее като възрастен. Не я погледна; беше най-обикновена двуетажна къщичка с гараж и малка градинка отпред. Никаква тръпка не подсказа на момчето, че някога ще стане неин собственик и единствен обитател.

Когато излезе на главната улица, той пак зави надясно и подкара към Баси парк. Все още нямаше определена цел, просто въртеше педалите и се наслаждаваше на утринния покой. Отвъд входа на парка слезе от колелото, разгъна му подпорката и закрачи към Канала. Не усещаше нещо да го привлича натам, просто така му бе хрумнало. И през ум не му минаваше, че снощните кошмари имат нещо общо със сегашното пътешествие; дори не си спомняше какво е сънувал — помнеше само, че някой преследваше някого, докато около пет часа се събуди потен и разтреперан, с идеята да хапне набързо нещо и да се повози из града.

Мирисът на мъглата из Баси парк не му се понрави — морски мирис, солен и някак древен. Разбира се, бе го усещал и друг път. Утринната омара в Дери често носеше полъх от океана, макар че дотам имаше над шейсет километра. Но тази сутрин мирисът изглеждаше по-плътен, по-жизнен. Едва ли не заплашителен.

Нещо привлече погледа му. Той се наведе и вдигна евтино джобно ножче с две остриета. Някой бе надраскал върху чирена инициалите Е.К. Майк замислено поогледа ножчето, после го пъхна в джоба си. Който изпревари, той натовари.

Озърна се. Близо до мястото, където бе намерил ножчето, лежеше прекатурена скамейка. Вдигна я и намести железните крачета в дупките, които бяха издълбали за месеци или години. Зад пейката имаше утъпкано място… и две дълги бразди в росната трева. Тревата вече се изправяше, но засега браздите личаха отчетливо. Отиваха към Канала.

И имаше кръв.

( птицата спомни си за птицата спомни си за )

Но той не искаше да си спомня за птицата и пропъди мисълта. Кучета са се били, това е. Едното май доста си е изпатило. Мисълта изглеждаше убедителна, но кой знае защо не му вдъхваше доверие. А от дълбините на паметта напираше да изскочи споменът за птицата — оная, която бе видял в стоманолеярната на Кичънър и която Стан Юрис не би открил в нито една от книгите си.

Престани. Просто си обирай крушите.

Но вместо да си обира крушите, той тръгна по браздите. Докато крачеше напред, взе да си съчинява история. Да речем, че някое момче е дошло тук по тъмно. След полицейския час. Убиецът го спипва. И как ще се отърве от трупа? Много ясно — отмъква го до Канала и бух вътре! Точно като в историите на Алфред Хичкок.

Дирите, по които вървеше, можеха да са от влаченето на чифт обувки или гуменки.

Майк потръпна и боязливо се огледа наоколо. Историята май почваше да става прекалено истинска.

Ами ако не го е сторил човек, а чудовище? Като чудовищата от комиксите, книжките, филмите или (кошмарите) приказките и не знам си още какво.

Реши, че историята не му допада. Глупава беше. Опита да я пропъди от главата си, ала тя не искаше да се маха. Е, чудо голямо! Да си стои. Тъпа история. Тъпо бе дето излезе с колелото тая сутрин. Тъпо бе дето тръгна по тия две смачкани бразди сред тревата. Татко му сигурно вече го чакаше с куп къщни работи за днеска. Я да се прибира и да подхваща отрано, че инак по най-голямата жега ще има да върти вилата в сеновала. Да трябваше да си върви. И точно това щеше да направи.

Ясна работа , помисли си Майк. Ха на бас.

Но вместо да се върне при колелото и да подкара към дома, където го чакаше куп работа, той продължи напред по браздите. Тук-там отново се мяркаха капки засъхнала кръв. Обаче не бяха много. Не чак колкото на утъпканото място край пейката, която бе изправил.