Стивън Кинг - То

— Хайде сега, Еди — каза той. — Трябва да те посъветвам задето тряскаш тая шибана врата.

В речника на Рич Маклин „съвет“ бе мекото название на „бой до посиране“. Което и стори без да отлага. Еди загуби съзнание когато дъртият го запокити в антрето. Майка му бе завинтила ниско на входната врата две куки, за да си закачат палтата двамата с Дорси. Тия куки впиха корави стоманени нокти в кръста на Еди и той припадна. Когато се свести след десет минути, чу майка си да крещи, че ще откара Еди в болницата и никой не може да я спре.

— След онуй, дето стана с Дорси? — сряза я дъртият. — Много ли ти са ходи в дранголника, жено?

Повече не стана дума за болница. Майка му го отнесе в детската стая и го остави да лежи разтреперан и облян в пот. През следващите три дни той напускаше стаята само когато и двамата бяха навън. Стенейки тихичко, бавно изкуцукваше до кухнята и измъкваше изпод мивката уискито на дъртия. Няколко глътки позаглушаваха болката. Към петия ден взе да му минава, но почти две седмици пика кръв.

А чукът бе изчезнал от гаража.

Какво ще речете за това ? Какво ще речете за това , приятели и съседи?

О, железарският чук — обикновеният — си стоеше на място. Другият липсваше — шотландският безоткатен чук. Специалният чук, дето дъртият им бе забранил да го пипат. „А съм ва зърнал да го барате — каза той още в деня на покупката, — после има да си мъкнете карантиите по вратовете“. Дорси боязливо запита много ли е скъп. Дъртият отговори, че потрошил сума ти пара за него. Дръжката била пълна със сачмени лагери, затуй чукът не отскачал, както и да млатиш.

А сега го нямаше.

Оценките на Еди не бяха от най-блестящите, защото след повторния брак на майка си често отсъствуваше от училище, но инак съвсем не бе глупаво момче. Мислеше, че знае какво е станало с шотландския безоткатен чук. Мислеше, че навярно дъртият е пребил Дорси с него, а сетне го е заровил в градината или пък го е метнал в Канала. Подобни неща се случваха често из комиксите, които Еди криеше на горния рафт в гардероба.

Сега той крачеше край Канала, чиито води меко тръпнеха сред бетонните стени като гладка коприна. Лунен лъч хвърляше по тъмната повърхност отблясък с формата на бумеранг. Еди спря, седна на ръба и лениво разлюля нозе, барабанейки неравномерно с гуменките си по бетона. Последните седмици бяха сушави и водата течеше на около три метра под протритите му подметки. Но ако се вгледаше по-внимателно в стените на Канала, можеше съвсем лесно да различи до какви нива е достигала по едно или друго време. Мъничко над сегашното равнище бетонът имаше тъмнокафяв цвят. Кафявата ивица постепенно преливаше в жълто, после почти в белезникаво там, където потупваха гуменките на Еди.

Малко по-нагоре водата извираше плавно и безшумно от арката на бетонен тунел с каменна облицовка отвътре, минаваше край Еди и се спускаше към покрития дървен мост между Баси парк и Общинската гимназия. Стените на моста, дъсченият под — а дори и гредите под свода — бяха покрити с плетеница от инициали, телефонни номера и всевъзможни изявления. Изявления за любов; изявления, че еди кой си „го лапа“ или „духа“; изявления, че който бъде хванат да „лапа“ или „духа“, ще си загуби парчето, но пък за сметка на това ще спечели кило катран в задника; от време на време се срещаха и съвършено необясними изявления. Еди цяла пролет си бе блъскал главата над едно от тях, гласящо: СПАСЕТЕ РУСКИТЕ ЕВРЕИ! СПЕЧЕЛЕТЕ ЦЕННИ НАГРАДИ!

Какво означаваше това? Нищо? Всичко? И кому ли бе потребно?

Тази вечер Еди не слезе до Моста на целувките; не му се ходеше на отсрещния бряг, към гимназията. Мислеше да преспи в парка, навярно върху сухите листа под естрадата, но засега му беше приятно просто да си седи на ръба. Обичаше парка и често идваше тук, особено когато го налегнеха мисли. Понякога из горичките бродеха хора, но Еди не ги закачаше и те също го оставяха на мира. В училище бе чувал зловещи разкази за педерастите, дето върлували по тъмно из Баси парк, и приемаше тия истории безрезервно, ала досега никой не му бе досаждал. Паркът беше спокоен, а според Еди най-хубаво бе точно тук, където седеше. Обичаше да идва през лятото, когато водата спадаше толкова ниско, че ромолеше между камъните и даже се разделяше на малки поточета, които лъкатушеха и тук-там се сбираха отново. Обичаше и края на март или началото на април, веднага след топенето на ледовете, когато идваше да постои час-два край Канала (по това време не можеш да седнеш; ще ти замръзне задникът), вдигнал качулката на зимното яке, което му бе омаляло още преди две години, пъхнал ръце в джобовете, без да усеща, че мършавото му телце се тресе от студ. В първите седмици след ледохода Каналът излъчваше някакво страховито, неудържимо обаяние. Омайваше го кипналата бяла пяна, излитаща изпод каменния свод, за да профучи с рев край него, понесла пръчки, клони и всевъзможни боклуци. Неведнъж си представяше как през март крачи с пастрока си край Канала и изведнъж блъска с все сила онзи шибаняк, мамицата му гадна. Дъртият ще изпищи и ще рухне, размахвайки ръце в търсене на опора, а Еди ще стои на бетонния парапет и ще гледа как реката го мъкне надолу, как главата му се превръща в подскачаща черна топчица сред пенливото буйно течение. Ще стои неподвижно, да, после ще вдигне шепи пред устата си и ще изкрещи: ТУЙ ТИ БЕШЕ ЗА ДОРСИ, КУРОБЛИЗЕЦ СКАПАН! КАТО СЕ СГРОМОЛЯСАШ В ПЪКЛОТО, КАЖИ НА ДЯВОЛА, ЧЕ ПОСЛЕДНОТО, ДЕТО СИ ГО ЧУЛ, Е БИЛ МОЯТ СЪВЕТ ДРУГ ПЪТ ДА НЕ ЗАКАЧАШ ПО-МАЛКИТЕ! Разбира се, никога нямаше да стане, обаче беше върховна фантазия. Великолепна мечта, особено както си седиш тук край Канала, разкошна меч…