Стивън Кинг - То

Запитана защо не е съобщила в полицията за очевидно жестокия побой, мисис Дюмон сподели:

— В дългата си учителска кариера неведнъж съм се сблъсквала с подобни неща. При първите си срещи с ученици, чийто бащи не правят разлика между побой и дисциплина, опитвах да сторя нещо. Тогавашната заместник-директорка Гуендолин Рейбърн ме посъветва да не се бъркам в тия работи. Каза ми още, че когато училищни служители се замесят в неясни истории с жестоко отношение към децата, страда репутацията на цялото училище, а това пък се отразява при разпределянето на общинските фондове. Отидох при директора и той ми нареди да забравя случая, за да не бъда наказана. Запитах дали подобно наказание ще бъде вписано в служебното ми досие. Той отвърна, че може да наказва и без писане. Схванах намека.

На въпроса дали учебната система в Дери е същата и до днес, мисис Дюмон отговори:

— Ами как ви се струва при тази ситуация? Мога да добавя, че изобщо не бих разговаряла с вас, ако не се бях пенсионирала в края на учебната година.

След това мисис Дюмон добави:

— Откакто се случи нещастието, всяка вечер коленича и се моля на Бога за едно — Еди Коркоран просто да е събрал куража да избяга от онова чудовище, което дръзва да се нарича баща. Моля се да прочете във вестниците или да чуе по радиото, че Маклин е арестуван, та да се върне.

В кратък телефонен разговор Моника Маклин разпалено отхвърли обвиненията на мисис Дюмон.

— Рич никога не е удрял нито Дорси, нито Еди — заяви тя. — Казвам ви го сега, а като умра и се изправя пред Трона на Страшния съд, ще погледна Господ право в очите и ще Му повторя същото.

Из „Дери нюз“ от 28 юни 1958 г. (стр. 2):

Възпитателка от местната детска градина, която не желае да споменаваме името й, сподели вчера с нашия репортер, че малкият Дорси Коркоран дошъл на занимания с жестоко навехнати пръсти на дясната ръка само няколко дни преди да загине при „нещастен случай в гаража“.

— Толкова го болеше, че горкото детенце не можеше да си оцвети плаката в часа по рисуване — каза възпитателката. — Когато запитах Дорси какво се е случило, той отговори, че татко му (пастрокът Ричард П. Маклин) го хванал за пръстите и ги извил, защото бил минал по току-що измития под. „Татко трябваше да ме посъветва, щото съм лош“ — тъй каза детето. Доплака ми се като гледах горките малки пръстчета. Наистина много му се искаше да си оцвети плаката като другите деца, затова му дадох детски аспирин и го оставих да си рисува докато четях на останалите приказка. Много обичаше да оцветява — това му бе любимото занимание — и се радвам, че през онзи ден му доставих поне мъничко радост. Когато умря, и през ум не ми мина, че може да не е било нещастен случай. Доколкото си спомням, отначало предположих, че е паднал, защото не е можел да се държи добре с онази ръка. А всъщност навярно просто не вярвах, че възрастен мъж е способен да стори подобно нещо с невинно детенце. Вече знам. И Бог ми е свидетел, съжалявам, че знам.

Все още не е открит по-големият брат на Дорси Коркоран, десетгодишният Едуард. От килията си в областния затвор Ричард Маклин продължава да отрича каквато и да било съпричастност в смъртта на по-малкия си заварен син и изчезването на по-големия.

Из „Дери нюз“ от 30 юни 1958 г. (стр. 5):

разполага с непоклатимо алиби според осведомен източник

Из „Дери нюз“ от 6 юли 1958 г. (стр. 1):

Все още никакви следи от Едуард Коркоран

Из „Дери нюз“ от 24 юли 1958 г. (стр. 1):

По драматичен начин се развиха събитията в Областния съд по време на процеса срещу Ричард Маклин, обвинен в убийство на доведения си син Дорси Коркоран, когато Маклин се сломи под безмилостния кръстосан разпит на областния прокурор Брадли Уитсън и призна, че е пребил четиригодишното дете до смърт с безоткатен чук, който след това заровил в зеленчуковата градина на жена си, преди да отнесе детето в спешното отделение на общинската болница.

Зашеметена и безмълвна, публиката в съдебната зала слушаше разказа на хълцащия Маклин, който предварително бе признал, че биел двамата си доведени синове „от време на време, когато си го заслужават, за тяхно добро“.