Стивън Кинг - То

Впи очи в уличната лампа край портата на парка. Отправи се натам и намери още малко силици да ускори ход, мислейки: Дето има светлина, няма никаква злина. Дето има светлина, няма никаква злина. Грее мека светлина, също като през деня, край на всяка тъмнина, ех че чудна благина…

Нещо го преследваше.

Еди чуваше как то се провира из върбалака. Ако се обърнеше, щеше да го види. То наближаваше. Чуваше провлачените му, шляпащи стъпки, ала нямаше да се озърта, щеше да гледа светлината, дето има светлина, няма никаква злина, просто щеше да бяга с най-голяма бързина към добрата светлина и ето че вече беше почти до нея, почти…

Озърна се заради вонята. Всепроникваща гнусна воня като от грамаден куп риба, оставена да гние под лятната жега докато се превърне в лепкава каша. Воня на мъртъв океан.

Вече не го преследваше Дорси; сега бе Чудовището от Черната лагуна. Имаше дълга сбръчкана муцуна. От черните отвесни цепки по бузите му се стичаше зеленикава течност. Ципестите му пръсти завършваха с остри като бръснач нокти. Дишаше с гърлено бълбукане като водолаз с повреден апарат. Когато видя, че Еди го гледа, черно-зеленикавите му устни се разтеглиха в безиразна мъртвешка усмивка, разкривайки грамадни зъби.

Ръсейки капки вода, чудовището се люшкаше подир него и Еди внезапно разбра. То искаше да го върне към Канала, да го отмъкне в подгизналия мрак на тунела. И там да го изяде.

Еди хукна още по-бързо. Неоновата лампа край портата наближаваше. Вече виждаше ореола й от буболечки и пеперуди. Някакъв камион отмина към шосе № 2, шофьорът смени скоростите и през отчаяното, ужасено съзнание на Еди прелетя мисълта, че човекът може би пие кафе от картонена чашка и слуша по радиото Бъди Холи, без изобщо да подозира, че само на двеста метра от него едно момче може да загине в близките двайсет секунди.

Вонята. Непоносимата воня. Наближаваше. Обгръщаше го.

Погуби го скамейката. Някакви хлапета нехайно я бяха прекатурили същата вечер, тичайки към домовете си, за да изпреварят полицейския час. Седалката стърчеше само на три-четири сантиметра над тревата — зелено върху зелено, почти невидимо в лунния здрач. Ръбът подкоси Еди през пищялите с взрив от кристално крехка болка. Краката му отлетяха нейде назад и той тупна на тревата.

Извърна глава и видя надвесеното Чудовище — лъскавите очи се белееха като варени яйца, от люспите се стичаше слуз с цвят на водорасли, хрилете по бузите и дебелата шия трескаво се отваряха и затваряха.

— Аг! — изграчи Еди. Друг звук сякаш не бе способен да издаде. — Аг! Аг! Аг! Аг!

Запълзя, впивайки пръсти дълбоко в тревата. Езикът му бе провиснал между зъбите.

Секунда преди Чудовището да сключи около шията му люспести, вонящи на риба пръсти, в главата на момчето проблесна утешителна мисъл: Това е сън; трябва да е сън. Няма истинско_ Чудовище, няма истинска Черна лагуна, а даже и да има, тя е в Южна Америка, или във Флорида, или кой знае къде. Всичко е само сън, скоро ще се събудя в леглото или може би в листата под естрадата и тогава…_

После влажните жабешки длани стегнаха шията му и дрезгавите крясъци на Еди заглъхнаха; докато Чудовището го преобръщаше, стърчащите от тия длани рогови кукички издълбаха по врата му неразгадаем кървав краснопис. Момчето се взря в лъскавите бели очи. Усети как ципите между пръстите се впиват в гърлото му като смъртоносна примка от живи водорасли. С изострен от ужаса поглед зърна върху уродливата люспеста глава на Чудовището плавник — нещо средно между петльов гребен и отровна перка на морски дракон. Докато дланите се стягаха и го лишаваха от въздух, той забеляза дори как белите лъчи от неоновата лампа стават мътнозелени, минавайки през мембраната на плавника.

— Ти… не си… истинско — задавено избъбри Еди, ала вече го обгръщаше мъглива пелена и той смътно осъзна, че Чудовището все пак е доста истинско. Поне колкото да го убие.

Но въпреки всичко зрънцето разум не го напусна чак до края: докато Чудовището раздираше с нокти меката плът по шията му, докато от сънната артерия бликваше безболезнено топъл фонтан и обагряше с кръв зелената люспеста гръд, Еди продължаваше да опипва гърба на съществото, търсейки цип. Отпусна ръце едва когато Чудовището откъсна главата му с глухо, доволно ръмжене.

А щом изгасна представата на Еди за него, То бързо взе да се преобразява.

Измъчено от безсъница и кошмари, едно момче на име Майкъл Хенлън стана още призори в първия ден на лятната ваканция. Утрото беше бледо, обгърнато в ниска плътна мъгла, която към осем часа щеше да се разсее, разбулвайки великолепен летен ден.