Стивън Кинг - Торба с кости

Момчето се препъва в кофичката с плодове и тромаво пада на земята. Хари и Дрейпър лесно го хващат.

— Какво правите? — Девор надава нещо като отчаян стон и Хари отговаря:

— Каквото трябва.

Така бе отговорил той, а сега аз щях да направя каквото трябва — въпреки вонята, въпреки Сара, въпреки писъците на мъртвата си съпруга. Изтеглих навития брезент от земята. Въжетата, с които беше пристегнат в двата края, бяха здрави, но платът се разцепи по средата със зловещо пращене.

— Побързай! — извика Джо. — Не мога да го удържам още дълго!

То ръмжеше, лаеше като куче. Чу се трясък, сякаш се разцепи дърво — все едно тресваш вратата с такава сила, че тя се нацепва на трески — и Джо изстена. Грабнах торбичката, на която беше написано „Корени и Китки“ и я разтворих, докато в този миг

Хари — останалите го наричат Ирландеца заради рижавата му коса — сграбчва боричкащото се дете в мечешка прегръдка и скача с него в езерото. Малкият вече се съпротивлява с всичка сила — сламената му шапка пада и се понася по водата.

— Дръжте я! — пъхти Хари.

Фред Дийн коленичи и изважда мократа шапка. Погледът му е замаян, има вид на боксьор, който ще издържи още един рунд и ще се просне на тепиха. Зад тях дълбоко в гърдите и гърлото на Сара Тидуел се надига хъркане — споменът за свития юмрук на момчето и тези звуци ще преследват Дрейпър Фини до последния му миг, когато ще скочи в каменната кариера Ийдс. Пръстите на Джаред се впиват все по-дълбоко, едновременно душат и ритмично мачкат, а от челото му се лее пот. Миризмата на пот никога няма да се изпере от тези дрехи и когато му хрумва, че това е „пот на убиец“, изгаря дрехите, за да се отърве от нея.

Хари Остър иска да се отърве от всичко — да забрави абсолютно всичко и никога повече да не вижда тези мъже, най-вече Джаред Девор, когото вече смята за самия Сатана. Хари не може да се прибере у дома и да погледне баща си в очите, ако този кошмар не свърши и не бъде погребан. А майка си! Как ще се изправи пред обичната си майка Бриджет Остър с миловидното и кръгло ирландско лице и прошарената коса, и утешителния пристан на гръдта й; Бриджет, която винаги е намирала успокоителна дума и го е посрещала с гальовна длан; Бриджет Остър, спасена и окъпана в кръвта на агнето; Бриджет Остър, която в същия този миг сервира пай на пикника при новата църква; Бриджет Остър, която е негова майка; как ще я погледне — или тя него — ако трябва да отговаря в съда за изнасилване и побой над жена, пък била тя и чернокожа?

И той отблъсква увисналото на врата му момченце — Кито го одрасква, оставя му съвсем лека драскотина на врата, същата вечер Хари ще каже на мама, че се е одраскал на един храст и ще и позволи да целуне нараненото място — и го хвърля в езерото. Кито вдига поглед, лицето му трепти под водата и над него преминава рибка. Май е костур. За миг Хари се пита какво ли вижда момчето, взряно през сребристия щит на водната повърхност в лицето на онзи, който го натиска надолу, който го дави, но после пропъжда тези мисли. „Най-обикновен черньо — отчаяно си напомня. — Чисто и просто един най-обикновен негър. Да не ти е роднина?“

Ръката на Кито щръква над водата — тъмнокафява ръка, по която се стича вода. Хари се отдръпва, пази се малкият да не го одере, но ръката дори не посяга, просто стърчи право нагоре. Пръстите се свиват в юмрук. Отварят се. Свиват се в юмрук. Момчето вече не се мята така напористо, движенията на ритащите му крака се забавят, очите, които се взират в очите на Хари, придобиват любопитно изражение, но кафявата ръка продължава да стърчи, юмрукът продължава да се свива и отпуска, свива и отпуска. Дрейпър Фини стои на брега и плаче, сигурен е, че сега някой ще мине, сега някой ще види ужасното нещо, което направиха — ужасното нещо, което всъщност още правят. „Бъди сигурен, че грехът ти ще те последва — казва се в Добрата книга. — Бъди сигурен.“ Отваря уста да каже на Хари да го остави, може би още не е прекалено късно да го извадят, да го оставят жив, но изпод водата не излиза нито звук. Отзад Сара се дави в последни хрипове. Пред него ръката на давещия й се син се свива и отпуска, свива и отпуска, отражението и трепти във водата и Дрейпър си казва: „Няма ли да престане, никога ли няма да престане?“ И сякаш, това е молитва, която най-сетне някой чува, изпънатият лакът започва да се прегъва и ръката увисва, пръстите отново понечват да се свият в юмрук, но застиват. За миг ръката потрепва и после