Стивън Кинг - Торба с кости

плеснах се с длан по челото, за да пропъдя призраците. Зад мен плющяха и се чупеха мокри храсти, докато Джо и създанието, което се опитваше да спре, продължаваха да се боричкат. Пъхнах ръце в цепката в брезента като лекар, който разтваря рана. Дръпнах. Прогнилото платнище се разцепи от горе до долу.

Вътре намерих онова, което бе останало от тях — два пожълтели черепа, опрели чело до чело сякаш в поверителен разговор, избелял червен кожен дамски колан, изгнили дрехи и… купчина кости. Два гръдни коша, един голям и един малък. Четири бедрени кости… „Пленните“ останки на Сара и Кито Тидуел, погребани край езерото вече почти сто години.

По-големият череп се извърна. Стрелна ме с празните си очни кухини. Зъбите му затракаха, сякаш да ме ухапят, а костите подхванаха да треперят неспокойно и заплашително. Някои се разпаднаха веднага — бяха меки и проядени. Червеният колан тревожно се размърда и ръждивата катарама се надигна като змийска глава.

— Майк! — викна Джо. — Побързай!

Измъкнах найлона от торбата и грабнах пластмасовата бутилка. „Лужи мъртъв“ — казваха магнитните букви — поредният малък трик. Поредното послание, изпратено зад гърба на нищо неподозиращия пазач. Сара Тидуел бе страховито създание, но бе подценила Джо… както и телепатията на дългото съжителство. Бях отишъл в „Корени и китки“, бях купил бутилка сода каустик, а сега я отворих и я излях върху костите на Сара и сина й, от които се вдигна дим.

Течността засъска, както съска при отваряне бира или бутилка с безалкохолно питие. Токата на колана се стопи. Костите побеляха и се сгърчиха, сякаш бяха от захар — в миг пред очите ми премина кошмарен образ на мексиканчета, които хапват на Задушница захарни човечета, нанизани на дълги пръчки. Очните ямки на Сариния череп се уголемиха от соления разтвор, изпълнил тъмната кухина, където някога са били мозъкът й, огромният й талант, и където някога е била заключена смеещата й се душа. Сякаш изразяваше отначало изненада, после мъка.

Челюстта падна, късчетата зъби изсъскаха и се стопиха.

Черепът се огъна навътре.

Разперените пръсти се разтресоха, после се стопиха.

— Оооооооо…

Шепнеше в мокрите клони на дърветата като надигащ се вятър… само че вятърът бе стихнал и влажният въздух си поемаше дъх преди следващата атака. В този звук се криеха неизказана мъка, копнеж и примирение. Не долових никаква омраза — омразата се бе стопила, бе изгоряла в корозивния разтвор, който купих в магазина на Хелън Остър. Зовът на Сариното оттегляне бе заменен от плачевния, почти човешки вик на птица, който ме сепна и окончателно ме пренесе от мястото, където се намирах, извън зоната. Колебливо се изправих на крака, обърнах се и огледах Улицата.

Джо бе още там — мъгляв силует, през който вече виждах езерото и задаващите се откъм планините тъмни облаци. Нещо трепкаше отзад — същата онази птица, която бе дръзнала за миг да излезе от скришното си място, за да огледа новия свят наоколо — но почти не й обърнах внимание. Джо исках да видя — Джо, дошла Бог знае откъде и изстрадала Бог знае колко, за да ми помогне. Изглеждаше изтощена, наранена, някак цялостно и извечно смалена. Но другото нещо — Чужденеца — го нямаше. Джо, която стоеше сред брезови листа тъй сухи, че изглеждаха обгорени, се обърна към мен и ми се усмихна.

— Джо! Успяхме!

Устните й се раздвижиха. Чух звука, но думите бяха прекалено тихи, за да ги чуя. Тя стоеше тук, но сякаш викаше от другия край на каньон. И все пак разбрах какво ми казва. Прочетох думите по устните й, ако предпочитате рационалното съждение, или направо от мислите й, ако предпочитате романтичната версия. Аз лично избирам втората. Бракът също е един вид зона.

— Значи всичко вече е наред, а?

Сведох поглед към зейналата дупка в брезента и видях само късчета и тресчици, които стърчаха от някаква противна пихтия. Подуших я и дори през стеномаската се закашлях и се отдръпнах назад. Не миришеше на разложение, а на сода каустик. Като погледнах пак към Джо, тя почти бе изчезнала.

— Не мога да помогна. Не мога да остана.

Думи, които долитаха от друга звездна система, които зърнах за миг върху чезнещи устни. От нея не бе останало друго освен очите, които плуваха в смрачения следобед; очи, които изглеждаха сякаш изтъкани от езерото.

— Бързай…

Тя изчезна. Запрепъвах се, подхлъзвайки се, към мястото, където стоеше, газех мъртвите брезови листа и посягах към въздуха. Какъв ли глупак съм изглеждал: с накривена стеномаска се опитвах да прегърна влажния сивкав въздух.