Стивън Кинг - Торба с кости

— Млъквай! — излайва Девор и я зашлевява с всичка сила, смазвайки носа и скулите и. — Стига си вила!

— Може да се понадървиш, ако беше младо момче с вирнато розово задниче, а, захарче? — изкрещява тя и тогава за последен път Сара се смее.

Девор отново вдига ръка да я удари, притиснал голите си слабини в нейните, а пенисът му лежи смачкан като червей помежду им. Но преди да замахне, еква детски крясък:

— Мамо! Какво ти правят, мамо? Махайте се от моята майка, гадове мръсни!

Тя се изправя въпреки цялата тежест на Девор, смехът й замира, подивелите и очи търсят Кито и най-сетне го намират, слабичко осемгодишно момченце, застанало на Улицата, облечено в гащеризон, със сламена шапка и чисто нови платнени обувки, с тенекиена кофа в ръка. Устните му са посинели от плодовия сок. То се кокори, объркано и уплашено.

— Бягай, Кито — пищи тя. — Бягай, с…

Пред очите и избухва червен огън; тя безсилно се отпуска в храстите и чува гласа на стария господар сякаш от много, много далеч:

— Дръжте го. Да не го изпуснете, ей.

После започва да се смъква по дълъг тъмен склон, изгубва се в тунела на Къщата на духовете, който води все по-навътре и по-навътре в собствените си безкрайни, извиващи недра; тя пада в дълбокия кладенец и го чува, чува него, своето съкровище, той пищи…

Чух го да пищи и видях, че съм коленичил край сивата скала, напълно загубил представа къде се намирам — определено не помнех как съм дошъл дотук. Плачех от потрес, от ужас, от жал. Била ли е луда? Нищо чудно. Мамка му, нищо чудно. Дъждът продължаваше да вали, но вече не беше толкова страшен. За миг се взрях в призрачнобелите си ръце върху сивата скала, после се огледах. Девор и останалите бяха изчезнали.

Задушлива смрад на разложение ме блъсна в носа и сякаш ми нанесе физически удар. Заровичках в торбата, напипах стенографската маска, която Джордж и Роми ми бяха подарили на шега, и я нахлузих, без изобщо да чувствам изтръпналите си пръсти. Задишах учестено и колебливо. Така е по-добре. Не много, но поне няма да хукна да бягам, което тя несъмнено искаше.

— Не! — чух женски писък в мига, когато грабнах лопатата и я забих под скалата. В земята зейна яма, която с всяка следваща копка се разширяваше и ставаше все по-дълбока. Пръстта бе мека и лесно се поддаваше, цялата осеяна с тънки корени, които с лекота се късаха под острието на инструмента.

— Не! Да не си посмял!

Нямаше да се обърна, нямаше да й дам възможност да ме изгони. Тук бе по-силна, може би защото е станало на това място. Възможно ли е? Не знаех и не ме интересуваше. Исках само веднъж завинаги да свърша с това. Където срещах по-дебели корени, ги разрязвах с косера.

— Остави ме на мира!

Този път рискувах да се огледам заради неестествения пукот, който съпровождаше гласа й — който като че ли вече съставляваше гласа й. Зелената жена я нямаше. Брезата се превръщаше в Сара Тидуел: от кръстатите клони и лъскавите листа изникваше лицето на Сара Тидуел. Размитите й от дъжда черти трептяха, разпадаха се, пак се събираха, после се разтапяха и отново се сливаха. В миг цялата мистерия, която витаеше тук, бе разкрита. Влажните й, стрелкащи се очи бяха напълно човешки. Те се взираха в мен с омраза и тъга.

— Не съм свършила! — изкрещя с пукащ, дрезгав глас. — Той беше най-лошият, не разбираш ли? Беше най-лошият, а в нея тече негова кръв и няма да мирясам, докато не я пролея!

Чу се страховито пращене. Тя живееше в брезата, бе я превърнала в нещо като свое физическо тяло и сега възнамеряваше да се изскубне от земята. Искаше да ме достигне и да се нахвърли върху мен, дори да ме убие. Да ме удуши с гъвкавите клони. Да ме задуши с листата, докато заприличам на коледна елха.

— Няма значение какво чудовище е бил той, Кира няма нищо общо с онова, което е сторил — извиках. — И няма да я имаш.

— Ще я имам! — изписка Зелената жена. Прашенето и трясъкът от раздиращия се отвътре дънер ечаха вече по-силно. Към тях се бе прибавило и съскащо, колебливо пукане. Не я погледнах. Не посмях да погледна отново. Тя заплашително настъпваше, но аз отказвах да гледам — като става дума за ходещи дървета и храсти, „Макбет“ ми стига, благодаря. — Ще я имам! Той отне моето и аз ще отнема неговото!

— Махай се — изкрещя някой.

Лопатата се плъзна в ръцете ми и едва не я изпуснах. Обърнах се и видях Джо, която стоеше вдясно от мен. Гледаше Сара, която се бе превърнала в материализирана налудничава халюцинация — чудовищно зеленикаво-черно чудовище, което се подхлъзваше на всяка крачка. Бе изоставила брезата, но някак бе иззела нейна жизнена сила — дървото се гушеше отзад, черно, сгърчено и мъртво. Съществото, изскочило от нея, приличаше на невястата на Франкенщайн, в скулптурно изображение от Пикасо. В него лицето на Сара ту се появяваше, ту изчезваше, ту се появяваше, ту изчезваше.