Стивън Кинг - Торба с кости

Долових далечен полъх на парфюм „Ред“… после подушвах само влажна пръст, езерна вода и противната смрад на содата, която се примесваше с всички останали миризми. Поне вече не миришеше на леш — вонята не е била по-истинска от…

От какво? От какво? Или всичко е истинско, или изобщо не е истинско. Ако изобщо не е истинско, значи съм откачил и съм готов за лудницата. Отместих поглед към сивата скала и видях торбата с кости, която бях измъкнал от влажната земя като изгнил зъб. От раздрания плат продължаваха лениво да се издигат тънки струйки дим. Това поне бе истина. Както и Зелената жена, която бе цялата овъглена и вече бе Черната жена — мъртва като изсъхналия клон, дето сочеше като ръка.

„Не мога да помогна, не мога да остана… побързай.“

За какво не може да ми помогне? Каква друга помощ ми е необходима? Всичко свърши, нали? Сара я нямаше: духът следва костите, лека нощ, мили дами, да й даде Бог да лужи в миръ.

И все пак във въздуха сякаш се процеждаше някакъв вонящ ужас, подобен на миризмата на гнилоч, която лъхаше от земята; името на Кира започна да отеква в главата ми, Ки-Ки, Ки-Ки, Ки-Ки, като вик на екзотична птица от тропиците. Заизкачвах се по дървените стъпала към къщата и макар да бях изтощен до крайност, последните изкатерих едва ли не тичешком.

Изкачих се на верандата и влязох оттам. Къщата изглеждаше същата — като изключим прекършеното дърво, което стърчеше през кухненския прозорец, но имаше нещо нередно. Нещо, което почти подушвах… и може би наистина го по-душвах, стипчиво и потискащо. Лудостта сигурно има характерната миризма на див змийски грах. Но не мисля, че някога ще дръзна да изследвам този феномен.

В предния коридор спрях, вгледан в купчина романи от Елмор Ленард и Ед Макбейн, струпани на пода. Сякаш ръка ги бе съборила от етажерката. Неистово размахваща се ръка. Забелязах и собствените си следи, които бях оставил на влизане и на излизане. Вече бяха позасъхнали. Би трябвало да са единствени — на идване носех Ки на ръце. Би трябвало, но не бяха. Другите бяха по-малки, но не чак толкова малки, че да ги объркам с детски стъпки.

Хукнах по коридора към спалнята в северното крило, викайки името й, но със същия успех можех да викам „Мати“, „Джо“ или „Сара“. Името на Кира звучеше като име на мъртвец. Завивката бе паднала на пода. С изключение на черното плюшено кученце, захвърлено на същото място, където се намираше в съня ми, леглото беше празно. Ки я нямаше.

Потърсих Ки по онзи телепатичен канал, благодарение на който през последните няколко седмици знаех с какво е облечена, в кое помещение на караваната се намира и какво прави там. Но не открих нищо — и тази връзка бе прекъсната.

Повиках Джо — така ми се струва — но и Джо бе изчезнала. Трябваше да се справям сам. Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ и на двама ни. Усетих как паниката се опитва да ме завладее, но й устоях. Трябваше да се постарая съзнанието ми да е ясно. Ако не мога да мисля, ще пропилея и последния шанс, който Ки може би все още има. Бързо се върнах по коридора до антрето, опитвайки се да не слушам неприятното гласче, което ми нашепваше, че Ки вече е изгубена, вече е мъртва. Не съм чул подобно нещо и няма как да го чуя, щом връзката помежду ни е прекъсната.

Сведох поглед към купчината книги, после погледнах към вратата. Новите следи също минаваха оттук. Светкавица раздра небето и изтрещя гръм. Отново излезе вятър. Застанах до вратата, посегнах към дръжката, но спрях. В цепнатината между касата и самата врата се бе закачило нещо — нещо фино и леко като нишка от паяжина.

Единствен бял косъм.

Отвратен, го разгледах без капка изненада. Трябваше да се досетя, разбира се, и ако не беше напрежението и всичките кошмари през този ужасен ден, щях да се досетя. Всичко се съдържаше в записа, в който Джон ми пусна сутринта… момент, който ми се струваше вече тъй далечен, сякаш принадлежеше на живота на друг човек.

Първо, на касетата автоматично беше записано и точното време, когато Джон е затворил телефона. „Девет и четиридесет, източно лятно време“ — казваше електронният глас, което означаваше, че Рожет се е обадила в шест и четиридесет сутринта… ако наистина е позвънила от Палм Спрингс. Подобна възможност най-малкото съществуваше — но ако това странно откритие ме бе осенило на път от летището към караваната на Мати, щях да си кажа, че несъмнено в цяла Калифорния е пълно със страдащи от безсъние хора, които приключват с делата си на Източния бряг още преди слънцето да се е издигнало над хоризонта, и толкоз по-добре за тях. Но имаше и нещо друго, което не можеше да се обясни толкова просто.