Стивън Кинг - Торба с кости

Следобеда бях пъхнал в хладилника бутилка скъпо шампанско и две чаши. Извадих ги, поставих ги върху алуминиевия поднос, с който пренасяхме чашите с чай или с безалкохолни напитки от кухнята до терасата, и ги занесох в дневната.

Джоана се бе настанила на любимото си кресло и четеше книга (този път произведението не беше от Моъм, а от Уилям Бенбро, съвременен автор, който много допадаше на съпругата ми).

— О! — възкликна тя, като ме видя. Отбеляза докъде е стигнала и затвори книгата. — По какъв случай поднасяш шампанско? — Сякаш не знаеше каква е причината.

— Свърших — заявих. — Mon livre est tout fini.

Джо се усмихна и когато й подадох подноса, взе едната чаша:

— В такъв случай имаме повод да празнуваме.

Едва сега осъзнавам, че най-важният елемент от ритуала, най-могъщият, наподобяващ на една-единствена вълшебна дума, произнесена от несвързано говорещ човек, е бил именно тази фраза. Почти винаги пиехме шампанско и Джо почти винаги ме придружаваше в кабинета, за да изпълни докрай обреда, но имаше и няколко изключения.

Веднъж, мисля, че се случи пет години преди смъртта й, когато свърших поредната книга, Джоана беше на почивка в Ирландия заедно с някаква приятелка. Изпих шампанското сам и сам написах последното изречение (вече притежавах компютър „Макинтош“, който извършваше милиони функции, а аз го използвах само като пишеща машина), без да ми мигне окото. Ала телефонирах в странноприемницата, където бяха отседнали съпругата ми и приятелката й Брин; съобщих й, че съм свършил романа и тя изрече обичайните за случая думи, които бяха пренесени по телефонния кабел в Ирландия, пропътуваха разстоянието до микровълнов предавател, понесоха се като молитва до небесен сателит и прозвучаха в ухото ми: „В такъв случай имаме повод да празнуваме“.

Както вече споменах, ритуалът стана обичаен след втората ми книга. С Джо изпихме по чаша шампанско, сетне отидохме в кабинета ми, а на валяка на тъмнозелената пишеща машина имаше само един лист хартия. Навън се спускаше мрак, откъм езерото за последен път се провикна гмурец и както винаги зовът му ми напомни на ръждясал механизъм, който бавно се върти по напора на вятъра.

— Нали каза, че си свършил — промълви Джоана.

— Не съм написал само последното изречение. Книгата е посветена на теб, искам ти да я довършиш.

Съпругата ми не се засмя, не възрази, не прояви излишна сантименталност, само ме изгледа да се убеди, че говоря сериозно. Окуражително й кимнах и тя се настани на моя стол. Преди малко бе плувала в езерото и мократа й коса бе пристегната с бял ластик. Докоснах я и ми се стори, че под пръстите си усещам влажна коприна.

— На нов ред ли да пиша? — попита ме със сериозно изражение, досущ като прилежна секретарка, която се подготвя да води стенографски записки на речта на голям шеф.

— Не — отвърнах, — изречението продължава. — Сетне произнесох фразата, която се въртеше в главата ми от мига, когато налях шампанското: „Той постави верижката на шията й и двамата слязоха по стъпалата до мястото, където бе паркирана колата“.

Тя прилежно го напечата, обърна се и очаквателно ме изгледа.

— Това е всичко — казах. — Ако искаш, напиши „край“.

Джо натисна бутона за връщане, центрира валяка и напечата „край“ под последното изречение от романа. Буквите (любимият ми шрифт „куриер“) покорно изписаха думата.

— Каква е тази верижка, която героят поставя на шията на жената? — попита съпругата ми.

— Ще разбереш, когато прочетеш книгата.

Тя седеше на стола ми, а аз стоях зад нея, което й даваше прекрасна възможност да притисне лице към най-чувствителната област на тялото ми. Като заговори, усетих устните й върху себе си:

— Химаме си нашини да ви нахараме да проховорите.

— Не се съмнявам — промърморих.

В деня, когато завърших „Далеч от върха“, се опитах да изпълня ритуала. Онова, което вършех, ми се стори фалшиво — форма, лишена от вълшебното си съдържание, което не ме изненада. Не го направих от суеверие, а от желание да изразя уважението и любовта си. Все едно издигах паметник на Джо. Всъщност това бе истинската погребална церемония, която извършвах месец, след като жена ми бе положена в гроба.

Наближаваше краят на септември, но слънцето още напичаше — откакто се помня, не бе имало толкова гореща късна есен. Докато пишех последните редове от книгата, непрестанно си мислех колко ми липсва Джоана, но печалните размисли не забавиха „писането“. И още нещо: макар жегата в Дери да беше толкова непоносима, че работех само по къси гащета, нито веднъж не ми хрумна да отида в лятната къща на брега на езерото, сякаш споменът за „Сара Лафс“ напълно се бе заличил от съзнанието ми. Може би защото когато завърших „Далеч от върха“, най-сетне започнах да осъзнавам жестоката истина: този път съпругата ми не беше в Ирландия.