Стивън Кинг - Торба с кости

На върха на езика ми бе да заявя, че изобщо не съм наред, но господин Харолд Облоуски, чиято кантора се намира на Парк Авеню 225, не беше от хората, на които можеш да кажеш такова нещо. Беше добър агент, едновременно харесван и мразен в издателските среди (понякога едни и същи хора хем се прекланяха пред него, хем го ругаеха), но едва ли щеше да приеме лошите новини от подземните цехове, където се произвеждаше стоката, предлагана от него за продан. Щеше да се побърка от притеснение, да вземе първия самолет за Дери и да ми надува главата с поучителните си лекции, отказвайки да си замине, преди да ме е изтръгнал от абсурдното ми състояние. Харесвах Харолд, но исках да си остане в разкошния си кабинет на трийсет и осмия етаж, откъдето се разкриваше приказен изглед към Ийст Сайд.

Казах му: „Какво съвпадение, Харолд, обаждаш се тъкмо когато завърших новия си роман. Мисля, че ще ти хареса. Ще ти го изпратя с «Федерал Експрес», та да го получиш още утре.“ Той пък ме уведоми, че няма никакво съвпадение, че по отношение на писателите — негови клиенти — е надарен с телепатични способности. Поздрави ме, задето съм приключил, и затвори телефона. След два часа получих традиционния букет, който ми изпращаше при завършването на всеки мой роман — цветята имаха вид на копринени, досущ като широките му вратовръзки, творение на Джими Холиуд.

Поставих вазата с букета в трапезарията, където почти не влизах след смъртта на Джо, и отидох във „Фиделити Юниън“. Отключих сейфа, грабнах ръкописа на „Далеч от върха“ и се отправих към най-близкия клон на „Федерал Експрес“. Взех именно този роман, защото беше последният, който бях сътворил, и се намираше най-отгоре в кашона с ръкописите. Публикуваха го през ноември, тъкмо навреме за „голямото пазаруване“ по случай Коледните празници. На титулната страница имаше посвещение в памет на скъпата ми покойна съпруга Джоана. Книгата се изкачи до единайсето място в класациите и всички бяха доволни, дори аз. Казвах си, че със сигурност ще се оправя. Нали няма писател, който завинаги да е загубил творческите си способности (може би с изключение на Харпър Ли)? Трябва само да се освободя от напрежението, както е казала кабаретната танцьорка на архиепископа. Слава Богу, че като трудолюбива катеричка бях скрил лешници в хралупата си.

Бях преизпълнен с оптимизъм и следващата година, когато изпратих на Харолд „Заплашително поведение“. Тази книга бях написал през есента на 1991 и Джо много я хареса. Оптимизмът ми се беше поизпарил през март 1997, когато шофирах към „Федерал Експрес“ по време на снежна буря, за да изпратя ръкописа на „Ухажорът на Дарси“, макар че когато познати ме питаха как върви работата ми (повечето задаваха един и същ въпрос: „В момента пишеш ли някоя интересна книга?“), продължавах да отговарям, че работата адски ми спори, че напоследък съм написал много интересни книги, че думите излизат с лекота, като лайно от кравешки задник.

След като Харолд прочете „Дарси“ и я обяви за най-доброто, което съм написал досега, колебливо подхвърлих, че искам да направя едногодишна пауза. Той моментално ми зададе най-омразния ми въпрос: дали се чувствам добре. Отвърнах, че съм здрав като бик, че се чувствам страхотно, само искам да намаля темпото.

Последва мълчание, което беше патент на Харолд Облоуски, и което означаваше, че той ме мисли за абсолютен тъпанар, но тъй като ме харесва, се опитва да измисли как да ми го каже най-деликатно. Номерът си го бива, но още преди шест години разконспирирах Харолд. Всъщност Джо прозря истината и заяви:

— Само се преструва, че ти съчувства. В действителност е като ченге от старомоден криминален филм, което мълчи, за да те принуди да направиш самопризнание.

Този път обаче аз му отвърнах с неговия номер: замълчах, като премествах слушалката от едното на другото си ухо, и се разположих по-удобно на стола. В този момент погледът ми попадна на поставената в рамка снимка върху компютъра, на която се виждаше „Сара Лафс“ — нашата вила на брега на езерото Дарк Скор. Не бях стъпвал там от светлинни години и за миг се запитах защо.

После дочух гласа на Харолд, който заговори предпазливо, като нормален, който се опитва да вразуми човек, временно изпаднал в състояние на лудост:

— Мисля, че е неразумно, Майк… особено на този етап от кариерата ти…

— Не е етап — прекъснах го. — Най-голям успех постигнах през 1991, оттогава продажбите на книгите ми нито се увеличават, нито намаляват. Все едно се намирам на планинско плато, Харолд.