Стивън Кинг - Торба с кости

Може би мнението ми не е безпристрастно, но мисля, че преуспелите писатели (дори и онези, чиито романи не винаги са в списъка на бестселърите) са най-облагодетелстваните творци. Вярно е, че хората купуват повече компактдискове отколкото книги, предпочитат да ходят на кино и да гледат телевизия, отколкото да четат. Но писателите по-трудно потъват в забвение, може би защото читателите са малко по-интелигентни от почитателите на другите изкуства и имат по-дълга памет. Бог знае къде е сега Дейвид Соул, който беше любимец на зрителите, следящи сериала „Старски и Хъч“, или път онзи шантав бял рапър Ванила Айс, но през 1994 Хърман Вук, Джеймс Мичънър и Норман Мейлър все още се радваха на известност. Артър Хейли пишеше нова книга (отначало всички мислеха, че е само слух, но впоследствие се оказа вярно), Томас Харис можеше да си вземе седем години отпуска след написването на „Мълчанието на агнетата“ и отново да сътвори бестселъри, а произведенията на Селинджър, който бе престанал да пише преди четирийсет години, още се обсъждаха в часовете по литература и в литературните кръжоци. Читателите са изключително предани и верни на любимия си автор, с което се обяснява фактът, че мнозина писатели, които вече са се изчерпали, продължават да имат успех и книгите им да се озовават на челни места в класациите само заради вълшебните думи „автор на“, отпечатани на корицата.

В замяна издателят иска нещо съвсем лесно от автора, чиито романи се продават в тираж, надвишаващ един милион екземпляра: да пише по една книга годишно. Щастливи и доволни са, като всеки дванайсет месеца получават ръкопис от триста и осемдесет страници, желателно е главните герои да са същите като в предишните романи. Читателите обичат продълженията на любимите си книги — имат чувството, че се завръщат в родния дом.

Но ако не сътвориш произведение в определения едногодишен срок, проваляш плановете на издателя и инвестициите, които е вложил в теб, създаваш проблеми на счетоводителя ти и не позволяваш на твоя агент да плаща навреме на психоаналитика си. Пък и почитателите започват да те пренебрегват, когато дълго време твоя книга не се появява в книжарниците. Това е самата истина и не можеш да сториш нищо. Медалът има и обратна страна: излизат ли непрекъснато твои романи, някои читатели си казват: „Пфу, писна ми от този автор — като чета книгите му, все едно се тъпча с фасул!“

Казвам ви всичко това, за да разберете как успях в продължение на четири години да не напиша нито ред (използвах компютъра си само за игри) и никой да не разбере какво се е случило с мен. Загубил съм способността си да пиша ли? Дрън-дрън! Как можа да ви хрумне, след като всяка есен излиза нов криминален роман от Майкъл Нунан, който е идеално следваканционно четиво, приятели. Между другото не забравяйте, че за предстоящите коледни празници най-хубавият подарък за вашите роднини и приятели е новият роман на Нунан, който можете да купите от „Бордърс“ с трийсет процента отстъпка — страхотна далавера, нали?

Ще ви издам тайната, защото мисля, че не съм единственият популярен американски автор, който я знае — ако се вярва на слуховете, Даниел Стийл в продължение на десетилетия е използвала „номера на Нунан“, говори се, че мнозина автори правят същото.

След публикуването на „Раздвояване“ през 1984, издавах по една книга годишно, но пишех по две, като единият ръкопис оставях „за черни дни“.

Не си спомням да съм го обсъждал с Джо и след като тя никога не ме попита, реших, че знае какво правя: събирам лешници в хралупата си, като трудолюбива катеричка. И през ум не ми минаваше, че някой ден ще изгубя способността да пиша; правех го на майтап.

През февруари 1995, след като не успях да превърна в романи две великолепни идеи за сюжет (идеи продължаваха да ми хрумват, което само задълбочаваше терзанията ми), вече не можех да си затварям очите пред неоспоримия факт: беше ме сполетяло най-лошото, което може да се случи на един писател, с изключение на това да страда от болестта на Алцхаймер или да получи удар. Ала в сейфа ми в банка „Фиделити Юниън“ се съхраняваха четири ръкописа със заглавия „Обещание“, „Заплашително поведение“, „Дарси“ и „Далеч от върха“.

Агентът ми се обади някъде около Деня на Свети Валентин. Стори ми се доста притеснен — обикновено му изпращах поредния си шедьовър през януари, а сега вече беше средата на февруари. Каза ми, че ще се наложи да работят на бързи обороти, за да може новият роман да излезе навреме за Коледните празници, когато се купуват най-много книги. После попита как съм, дали всичко е наред.