Стивън Кинг - Торба с кости

И така произведенията неизменно ми оставаха извън омагьосания кръг на супербестселърите, но това не ме притесняваше. Когато навърших трийсет и една, с Джо вече притежавахме две къщи: прекрасната сграда във викториански стил, намираща се в Дери, и дървена къщичка в Западен Мейн, която бе достатъчно голяма, че да се нарече вила, и на която местните жители бяха дали названието „Сара Лафс“. Най-важното бе, че за къщите не дължах нито един цент, докато семейни двойки на нашата възраст се смятаха за късметлии, ако получеха заем за покупка на скромен дом. С Джо бяхме здрави, верни един на друг и притежавахме чувство за хумор. Не бях писател от ранга на Томас Улф 2 2 Томас Улф (1900–1938) — американски писател, автор на няколко романа, между които „За времето и реката“, „Паяжината и скалата“ и на няколко сборника с разкази. — Б. пр. (нито дори на Том Улф 3 3 Том Улф (1949) — американски журналист, автор на „Кладата на суетите“, „Човекът като цяло“, основоположник на „Новия журнализъм“. — Б. пр. ), но ми плащаха да правя онова, което ми доставя удоволствие — на света няма нищо по-хубаво; все едно си получил разрешително да крадеш.

Романите ми никога не влизаха в първата десетка на класациите, литературните критици ги пренебрегваха, творенията ми бяха жанрово ориентирани (повечето бяха подчинени на схемата „красива самотна млада жена среща умопомрачителен непознат“), но ми носеха солидни доходи и се приемаха със смесени чувства, като разрешените от правителството публични домове в Невада: обществото беше на мнение, че трябва да се осигури начин за задоволяване на низките страсти. Аз бях открил начин и изпълнявах задълженията си с най-голямо удоволствие (понякога Джо ми се притичваше на помощ, особено когато имах проблеми със сюжета), в резултат на което по времето, когато избраха Джордж Буш за президент, със съпругата ми вече бяхме милионери.

Не бяхме толкова богати, че да притежаваме реактивен самолет (като Гришам), нито професионален футболен отбор (като Кланси), но според стандартите на градчето Дери бяхме въшливи от пари. Любехме се често, изгледахме хиляди филми, прочетохме хиляди книги (Джо обичаше да складира нейните под леглото). Навярно най-хубавото в живота ни бе, че не подозирахме с колко малко време разполагаме.

Често си задавах въпроса дали нарушаването на ритуала е довело до неспособността ми да пиша. Денем бе лесно да си кажа, че това са бабини деветини, но през нощта преставах да бъда реалист. Нощем мислите ни се превръщат в кучета, които се изплъзват от нашийника си и хукват накъдето им видят очите. А когато си прекарал по-голямата част от живота си в съчиняване на романи, нашийниците все повече се разхлабват и кучетата все повече се стремят да се освободят от тях. Бърнард Шоу или Оскар Уайлд е казал, че писателят е човек, който е дресирал съзнанието си да не му се подчинява. Дали беше налудничаво да си мисля, че нарушаването на ритуала е причинило моето внезапно и неочаквано (поне неочаквано от мен) „блокиране?“ Когато си изкарваш прехраната с пътешествия в страната на измислиците, границата между действителното и въображаемото сякаш се заличава. Понякога художниците отказват да рисуват, без да нахлупят любимата си шапка, а бейзболистите, на които играта е потръгнала, не сменят чорапите си.

Започнах да изпълнявам ритуала, докато пишех втората си книга — единствената, при която нервите ми бяха обтегнати до скъсване. Навярно бях повлиян от суеверията, разпространявани сред студентите второкурсници, които твърдяха, че написването на един успешен роман може да е чисто и просто късмет и че няма да се повтори. Спомням си как един преподавател по американска литература заяви, че от всички съвременни американски автори само Харпър Ли 4 4 Харпър Ли (1926 — ) — американска писателка, авторка на романа „Да убиеш присмехулник“ и на няколко разказа. — Б. пр. е открила сигурен метод да избегне написването на по-слаба книга.

Когато стигнах до края на „Човекът с червената риза“, спрях, преди да напиша последния ред. Още не бяхме купили къщата във викториански стил на Бентън Стрийт в Дери, но вече притежавахме „Сара Лафс“ на брега на Дарк Скор (вилата още не беше напълно обзаведена и студиото на Джо не бе пристроено, но все пак беше уютна) и точно там се намирахме.

Отместих пишещата машина — по онова време още използвах старата електрическа машина „Ай Би Ем“ — и отидох в кухнята. Беше средата на септември, повечето летовници си бяха заминали и крясъците на гмурците, долитащи откъм езерото, бяха неописуемо романтични. Слънцето залязваше, водната повърхност напомняше на нажежена до червено плоча на котлон, от която не се излъчва топлина. Споменът за онази привечер така се е запечатал в паметта ми, та понякога ми се струва, че отново мога да изживея случилото се. Понякога се питам дали ако ми се предостави подобна възможност, ще постъпя по друг начин.