Стивън Кинг - Торба с кости

— Дай ми я — изсъска. — С нея събирам прах. — Изтръгна книгата от ръката ми, преди да успея да й я подам. За секунда пръстите ни се допряха, нейните бяха ледени като заскрежени вейки. Тя отвори книгата на отбелязаното място, при което картата изпадна, и постави произведението на Съмърсет Моъм върху лицето си, досущ погребален саван от думи. Сетне скръсти ръце на гърдите си и остана неподвижна, а аз забелязах, че носи синята рокля, с която я бях погребал. Беше излязла от гроба, за да се скрие под леглото в спалнята ни.

Нададох приглушен вик и се събудих с болезнено потръпване, като едва не паднах на пода. Не бях спал дълго — страните ми още бяха мокри от сълзите, а клепачите ми бяха подпухнали и сякаш се бяха обтегнали от плача. Ала сънят беше толкова „действителен“, че надникнах под леглото — бях убеден, че ще видя Джо да лежи с разтворената книга върху лицето си, че ще ме докосне с ледените си пръсти.

Разбира се, отдолу нямаше нищо — сънищата нямат нищо общо с действителността. При все това прекарах остатъка от нощта на канапето в моя кабинет. Навярно постъпих правилно, защото повече не сънувах кошмар. Заспах непробудно и всъщност не сънувах нищо.

По време на съвместния ми живот с Джо, който продължи десет години, никога не изпаднах в творческо безсилие и способността да пиша не ме напусна веднага след смъртта на съпругата ми. Нямах представа какво е да „блокираш“ и не осъзнавах какво се е случило, докато положението не стана критично. Навярно причината бе в твърдата ми увереност, че жертви на творческата немощ стават само снобски автори на сериозна литература, чиито произведения се разглеждат, обсъждат и понякога оплюват от критиците на „Ню Йорк Таймс“.

Началото на писателската ми кариера и женитбата ми почти съвпаднаха по време. Завърших първия си роман „Раздвояване“ малко след като с Джо официално се сгодихме (изхвърлих се и й подарих пръстен с опал, който струваше сто и десет долара — много повече, отколкото можех да си позволя по онова време — ала Джоана се влюби в него), а последния си роман, озаглавен „Далеч от върха“, приключих около месец след смъртта на съпругата ми. Главният герой в книгата беше убиец психопат, който си пада по живота във висшето общество. Издадоха я през есента на 1995. Оттогава на книжния пазар редовно се появяват мои нови творби — парадокс, който мога да обясня. Дълбоко в сърцето си знам, че в близко бъдеще Майкъл Нунан няма да напише роман. Вече знам какво е да „блокираш“. Дори знам повече за това състояние, отколкото бих искал да науча.

Когато с известно колебание предложих на Джо да прочете ръкописа на „Раздвояване“, тя го изгълта за една нощ: настани се на любимото си кресло само по бикини и по тениска с щампована отпред мечка и прочете романа, като изпи безчет чаши чай с лед. Оставих я и отидох в гаража (живеехме под наем в къща в Бангор заедно с младо семейство, което беше безпарично като нас… по онова време с Джо още не бяхме женени, макар тя да не сваляше пръстена, който й бях подарил), където започнах да ровичкам из инструментите — чувствах се като герой от карикатура в „Ню Йоркър“, изобразяваща млад баща в чакалнята на родилния дом. Доколкото си спомням, унищожих сглобяема клетка за птици, изработването на която според указанията беше лесно дори за дете, и едва не отсякох левия си показалец. На всеки двайсет минути се връщах вкъщи и надниквах в кабинета. Дори да ме забелязваше, Джо не помръдваше. Поведението й ме обнадежди.

Седях на площадката зад къщата, взирах се в звездите и пушех, когато тя излезе, настани се до мен и сложи ръка на врата ми.

— Е? — промърморих.

— Бива си го — отвърна Джо. — Какво ще кажеш да се прибереш и да се позанимаеш с мен?

Преди да отговоря, найлоновите й бикини прошумоляха и се озоваха в скута ми.

По-късно, докато си хапвахме портокали в леглото (порок, който след време превъзмогнахме), попитах Джо:

— Какво означава „бива си го“? Става ли за издаване?

— Право да ти кажа — отвърна тя — нищичко не знам за бляскавия свят на издателите, но през целия ми живот четенето ми е доставяло удоволствие — ако искаш да знаеш, първата ми любов беше „Любопиткото Джордж“…

— Не разбивай сърцето ми — прекъснах я.

Джо се наведе, пъхна в устата ми резенче портокал, а гърдите й предизвикателно докоснаха рамото ми. Сетне продължи да говори, сякаш не беше чула забележката ми:

— … прочетох книгата ти с голямо удоволствие. Убедена съм, че кариерата ти на репортер в „Дери Нюз“ ще приключи още докато си стажант. Убедена съм, че ще бъда съпруга на писател.