Прогоних натрапчивата мисъл, която се престори, че си отива, но през целия ден упорито ме преследваше.
С Джоана бяхме завършили Мейнския университет — специалност „английска литература“ — и подобно на мнозина като нас бяхме влюбени в произведенията на Шекспир, забавляваше ни цинизмът на Едуин Арлингтън Робинсън. И все пак писателят, който ни сближи, не беше поет или есеист, а Съмърсет Моъм — старчокът околосветски пътешественик, романист и драматург, чието лице напомня на глава на костенурка (и което на снимките сякаш винаги е обгърнато от облак цигарен дим), а в гърдите му тупти сърце на романтик. Ето защо не се изненадах, като видях, че книгата, забравена под леглото, носи заглавието „Луна и грош“. Бях я чел в ранната си младост и то два пъти, като се идентифицирах с героя на Моъм Чарлс Стрикланд. (Само дето щях да се занимавам с писане на романи, не с живопис като Стрикланд.)
Джо си беше отбелязвала страниците с карта за игра от някое непълно тесте и като разгърнах книгата, си спомних какво бе казала по време на една от срещите ни, когато още не се познавахме добре. Навярно е било през 1980, след някоя лекция по английска литература на двайсети век. По онова време Джоана Арлин беше второкурсничка, а аз — студент последна година. Бях избрал да изучавам съвременна английска литература само защото имах много свободно време през последния семестър. „След сто години — бе заявила Джоана — съвременните литературни критици ще бъдат упреквани, задето са се прекланяли пред Лорънс и са пренебрегнали Моъм.“ Колегите й от курса се бяха засмяли с едва прикрито пренебрежение (всички бяха убедени, че „Влюбени жени“ е една от най-великите книги на хилядолетието), но аз не се засмях. Аз се влюбих.
Картата за игра беше пъхната между сто и втора и сто и трета страница — Дърк току-що е открил, че съпругата му го е напуснала заради Стрикланд, чийто прототип е Пол Гоген. Разказвачът се опитва да окуражи Дърк: „Скъпи приятелю, не скърби. Тя ще се върне.“
— Лесно ти е да говориш — промърморих на празната стая, която вече не споделях с Джо. Обърнах страницата и зачетох: „Пренебрежителното спокойствие на Стрикланд накара Дърк да загуби самоконтрол. Обзе го заслепяваща ярост и без да осъзнава какво прави, той се нахвърли върху Стрикланд. Последният не очакваше нападението и залитна, но бе доста силен въпреки наскоро прекараната болест и само след миг за своя голяма изненада Дърк се озова на пода.
— Ах, ти, смешно човече! — промърмори Стрикланд.“
Внезапно ми хрумна, че Джо никога няма да обърне на другата страница и да прочете как Стрикланд нарича жалкия Дърк „смешно човече“. Това бе един от най-ужасяващите моменти в живота ми — разбрах, че не съм допуснал грешка, която може да се поправи, че не сънувам кошмар, от който ще се пробудя. Джоана беше мъртва.
Скръбта изсмукваше силите ми. Ако леглото не беше там, навярно щях да се строполя на пода. Когато плачем, сълзите се стичат от очите ни, но през онази нощ усетих как сълзи се леят от порите ми. Седях на двойното легло откъм страната на Джоана, притисках до гърдите си прашната книга и неутешимо ридаех. Навярно пристъпът беше причинен от мъка и от изненада: въпреки че бях видял трупа на монитора в моргата и го бях разпознал, въпреки че бях присъствал на църковната церемония, когато Пит Бридлъв изпя „Благословена увереност“ с прекрасния си теноров глас, въпреки че на погребението бях чул думите на свещеника: „Прах в праха и пръст в пръстта“, не бях повярвал, че съпругата ми е мъртва. Книгата бе сторила онова, което големият сив ковчег не беше направил — прашните й страници ме бяха убедили в смъртта на Джоана.
„Ах, ти, смешно човече — промърмори Стрикланд.“
Проснах се на леглото, закрих с длани лицето си и плаках, докато заспах от изтощение, както правят натъжените деца. Присъни ми се нещо ужасно. В съня си се събудих, видях, че „Луна и грош“ още е върху завивката и реших да я пъхна обратно под леглото. Знаете колко несвързани и объркани са сънищата — не се подчиняват на логиката, а виденията са като часовници, нарисувани от Дали, които са се размекнали и са преметнати като килимчета по клоните на дърветата.
Пъхнах картата за игра между сто и втора и сто и трета страница, която никога нямаше да бъде прелистена от мъртвата ми съпруга, претърколих се на моята страна на леглото и надникнах отдолу с намерението да оставя книгата където я бях открил.
Джо лежеше на пода сред топчета прахоляк. От пружината висеше паяжина, която докосваше страната й. Червеникавата й коса беше загубила блясъка си, ала тъмните й очи ме наблюдаваха подозрително, а лицето й беше бяло като платно. Когато заговори, разбрах, че смъртта е отнела разума й.
Читать дальше