Стивън Кинг - Торба с кости

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господин Нунан? — попита съдебният лекар, хвана ме под ръка и ме отведе встрани от жената с каменно лице и затворени очи на видеомонитора. — Имате ли някакви въпроси? Ще се постарая да ви отговоря.

— Интересувам се от нещо конкретно. — Обясних му какво бе купила от аптеката минути преди смъртта си. После зададох фаталния въпрос.

Смътно си спомням дните преди погребението и самата церемония — единственото, което се е запечатало в паметта ми, е шоколадовото мишле на Джо, което изядох, и колко плаках тогава… мисля, че плачех най-вече защото знаех, че след секунди вкусът му ще изчезне. Няколко дни след погребението отново имах почти истеричен пристъп, за който ще ви разкажа след малко.

Зарадвах се, когато пристигнаха роднините на Джо, а най-приятно ми бе да видя брат й Франк — петдесетгодишен, червендалест и набит мъжага с буйна черна коса. Именно той уреди всичко около церемонията, дори започна да се пазари със собственика на погребалното бюро.

— Не мога да повярвам, че го направи — казах му, докато пиехме по бира в едно сепаре на „Барът на Джак“.

— Искаше да те извози, Мики — заяви той. — Ненавиждам такива типове. — Извади носна кърпа от задния си джоб и разсеяно избърса страната си. Досега не беше дал воля на скръбта си — семейство Арлин сдържаха чувствата си, поне когато бях с тях — но през целия ден от очите му бликаха сълзи; приличаше на човек, който страда от конюнктивит.

Джо бе най-малкото от шестте деца на семейство Арлин и единственото момиче, поради което беше любимката на братята си.

Убеден съм, че ако бях виновен за смъртта й, щяха да ме разкъсат с голи ръце. Сега обаче ме обградиха с обичта си като с щит, което ме накара да се почувствам малко по-добре. Бог знае как щях да се справя без тях. Не забравяйте, че бях едва на трийсет и шест и изобщо не ми бе хрумвало, че ще погреба с две години по-младата си съпруга. С Джо никога не се бяхме замисляли за смъртта.

— Ако хванат някого да краде радиокасетофона от колата ти, ще го обвинят в кражба и ще го тикнат в затвора — продължи Франк. Беше роден в Масачузетс и понякога в гласа му се долавяше местният диалект. — Ако същият човек се опита да пробута на скърбящ съпруг срещу три хилядарки ковчег, като струва едва четиристотин и петдесет долара, го обявяват за супербизнесмен и го канят да произнесе реч в Ротарианския клуб. Алчен педераст, накарах го да се задави, нали, Мики?

— Да.

— Добре ли си, приятел?

— Да.

— Хей, да не ме лъжеш?

— Откъде да знам! — избухнах, а неколцина посетители от съседното сепаре се обърнаха и любопитно ме изгледаха. После почти шепнешком добавих: — Джо е била бременна.

Лицето му се изопна:

— Какво?

С усилие продължих да шепна:

— Била е бременна във втория месец според… според съдебния лекар. Ти знаеше ли нещо? Беше ли споделила с теб?

— Бога ми, не! — възкликна, но изражението му бе странно и ми подсказа, че той лъже. — Знам, че искахте да имате дете… веднъж Джо спомена, че… и че може би ще й трябва повече време да забременее… обаче лекарят бил казал, че рано или късно най-вероятно… — Млъкна, без да довърши изречението, и се втренчи в ръцете си. — Значи при аутопсията се установява дали… Проверили са дали е била бременна.

— Разбира се, че може да се установи. Колкото до проверката, не знам дали е рутинна. Помолих ги да го сторят.

— Защо?

— Защото в деня на смъртта си Джо не си е купила от аптеката само инхалатор, но и препарат за установяване на бременност.

— Нима не ти е загатнала за състоянието си?

Поклатих глава.

Франк се пресегна през масата и сложи ръка на рамото ми:

— Искала е да бъде напълно сигурна — ето защо не ти е казала. Знаеш го, нали?

„Ще си купя лекарство за синузита и ще се отбия в супермаркета да взема риба“ — бе казала Джо. Изражението й не ме бе накарало да се усъмня — говореше небрежно, като жена, на която предстои ежедневното пазаруване. След като цели осем години напразно чакахме дете, е подозирала бременността си, но с нищо не се бе издала.

— Да — отвърнах и потупах ръката на Франк. — Знам го, големи братко.

Погребалната церемония беше организирана от семейство Арлин и най-вече от Франк. Тъй като бях писател, на мен се падна задължението да съчиня некролога. Брат ми доведе мама и леля чак от Върджиния и му възложиха да се занимава с книгата за съболезнования. Майка ми, която беше на шейсет и шест и почти напълно превъртяла, макар лекарите да отричаха, че страда от болестта на Алцхаймер, живееше в Мемфис със сестра си, която пък бе с две години по-млада от нея и почти толкова откачена. Те нарязаха тортата и кейковете по време на скромния прием след погребението.