Стивън Кинг - Торба с кости

Кабинетът ми в „Сара“ е малък, но гледа към езерото. Кабинетът в Дери е обширен, по високите до тавана лавици са подредени книги, но няма прозорци. През онази нощ работеха и трите вентилатора, монтирани на тавана, и витлата им сякаш разсичаха неподвижния въздух. Влязох в кабинета с подноса, върху който бях поставил бутилка изстудено шампанско и две чаши. Носех къс панталон, тениска и гумени чехли. В дъното на помещението, което приличаше на железопътен вагон, точно под наклона на стрехата, където трябваше да се навеждам, за да не си ударя главата като ставам (години наред търпях и упреците на Джо, че съм избрал най-неподходящото място да инсталирам компютъра си), на монитора проблесваха думи.

Казах си, че може би ще предизвикам нов пристъп на скръб, по-силен от досегашните, но не се отказах от намерението си. Нашите чувства винаги ни изненадват, нали? Не избухнах в ридания, навярно вече бях превъзмогнал този стадий. Ала изпитах ужасяващо чувство за загуба при вида на празното кресло, на което тя се сгушваше да чете, на празната маса, на която тя винаги поставяше чашата си близо до ръба.

Налях си шампанско, почаках пяната да слегне и вдигнах чашата.

— Свърших, Джо — промълвих сред тишината, която се нарушаваше само от бръмченето на вентилаторите. — В такъв случай имаме повод да празнуваме.

Никой не ми отговори. Предвид всичко, което се случи след време, мисля, че трябва да повторя: „Никой не ми отговори“. Не почувствах, както усещах по-късно, че не съм сам в кабинета, в който наглед нямаше друго същество.

Изпих чашата до дъно, поставих я на подноса, сетне налях шампанско в другата. Взех я и седнах пред компютъра, където щеше да седне Джоана, ако Всевишният не бе решил да отнеме живота й. Не избухнах в ридания, но погледът ми се замъгли от бликналите сълзи. Текстът на монитора гласеше:

„Днес ми върви“ — помисли си тя. Прекоси затревената площ, за да стигне до колата си, и се засмя, като видя белия лист хартия, пъхнат под чистачката. Кам Деланси, който бе неописуемо упорит и не приемаше отказите й, отново и беше оставил покана за празненството, което организираше всеки четвъртък в дома си. Тя взе листчето, понечи да го скъса, но размисли и го пъхна в джоба на джинсите си.

— Продължаваш на същия ред — промълвих, сетне написах изречението, което си повтарях от момента, когато налях шампанското: „Очакваше я нов живот — защо да не го започне, като приеме поканата на Кам Деланси?“

Престанах да пиша и се втренчих в монитора. Сълзите ми още напираха, но не почувствах студени течения около глезените ми, призрачни пръсти не докоснаха тила ми. Натиснах два пъти клавиша за връщане, центрирах курсора, написах „край“ под последния ред от романа и вдигнах чашата, от която щеше да пие Джо, ако беше жива.

— Наздраве, скъпа — промълвих. — Как искам да си до мен. Ужасно ми липсваш. — Докато произнасях последната дума, гласът ми потрепери, но не пресекна. Изпих шампанското, натиснах клавиша за съхранение, прехвърлих файловете на дискета, сетне за всеки случай ги записах още веднъж. Не подозирах, че през следващите четири години ще пиша само бележки и списъци за покупки от супермаркета.

Издателят ми не знаеше, редакторката ми Дебра Уейнсток беше в неведение, както и агентът ми Харолд Облоуски. Франк Арлин също не знаеше, макар че няколко пъти се изкушавах да му кажа истината. „Позволи ми да бъда твой брат. Позволи ми го в името на Джо“ — бе помолил той в деня, когато потегли обратно към намиращото се в Южен Мейн градче Санфорд, за да се върне към самотния си живот. Сигурен бях, че няма да приема предложението му и не го сторих — никога не се обърнах към него за помощ, което той навярно очакваше, но често му телефонирах. Водехме типично „мъжки“ разговори: „Как я караш? Бива, въпреки че е студено като циците на вещица. И тук е същата работа. Искаш ли да се срещнем в Бостън, ако успея да взема билети за концерт на филхармонията? Съгласен съм, но да го направим след няколко месеца, в момента до гуша съм затънал в работа. Ясно, знам как е, доскоро, Майки. Дочуване, Франк, и гледай «малкия Франк» да не лудува…“ Нали ви казах — типично мъжки разговори.

Сигурен съм, че веднъж-два пъти той ме попита дали пиша нова книга и доколкото си спомням, му отговорих, че…

Мамка му — това е лъжа! Дотолкова съм се вживял в измамата, че вече се самозалъгвам. Франк наистина ме попита и аз отвърнах, че работя върху нова книга и че много ми спори. Неведнъж се изкушавах да му кажа: „Не мога да напиша и две изречения, без да блокирам умствено и физически — сърцето ми затуптява така, сякаш ще изскочи от гърдите ми, не ми достига въздух и започвам да се задъхвам, имам усещането, че очите ми ще изскочат от кухините и ще увиснат върху страните ми. Приличам на човек, страдащ от клаустрофобия, който се намира в потъваща подводница. Ето как ми върви писането, благодаря, че ме попита“. Ала така и не му го казах. Не го помолих за помощ. Не съм от хората, които молят за помощ, мисля, че вече го споменах.