Стивън Кинг - Тъмната половина

„Сега! — чу тя вик в съзнанието си. — Кажи му сега! кажи му да бяга! Сега, щом бебетата са в наши ръце!“

Обаче Старк имаше пистолет, а никой от тях не беше толкова бърз, че да се надбягва с куршумите. А и тя добре познаваше Тад. Макар че никога не би го казала на глас, тя си помисли, че беше напълно възможно той да се препъне и да падне.

А сега Тад се бе приближил до нея и тя не можеше да се самозалъгва, че не разбира какво изразява погледа му.

„Остави на мене, Лиз — се четеше в очите му. — Това си е моя работа.“

След това я прегърна и цялото четиричленно семейство се оказа в една непохватна, но любвеобилна прегръдка.

— Лиз — каза той и целуна студените й устни. — Лиз, Лиз, съжалявам, ужасно съжалявам за всичко. Не исках това да се случи. Не знаех, че така ще стане. Мислех, че е безобидно. Просто… една шега.

Тя го прегърна силно, целуна го, оставяйки устните му да стоплят нейните.

— Всичко е наред. Всичко ще бъде наред, нали, Тад?

— Да — каза той. Отдръпна се от нея, така че да може да я погледне право в очите. — Всичко ще бъде наред.

Целуна я отново и се обърна към Алън.

— Здрасти, Алън — усмихна се Тад. — Сега промени ли мнението по някои въпроси?

— Да, за доста неща си промених мнението. Днес говорих с един твой стар познат. И твой също — обърна се той към Старк.

Старк повдигна малкото останало от веждите му.

— Не мислех, че аз и Тад имаме общи познати, шерифе Алън.

— Ами, ти си имал много близки взаимоотношения с тоя човек — каза Алън. — Всъщност той те убил навремето си.

— За кого говориш? — попита остро Тад.

— Разговарях с доктор Притчърд. Той помни и двама ви прекрасно. Вижте, била е доста странна операция. Това, което изрязал от мозъка ти, е бил той — Алън кимна в посока към Старк.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лиз, а гласът й изневери на последната дума.

И така Алън им разказа каквото му беше казал Притчърд… но в последния момент реши да не споменава за връхлитането на врабците върху болницата. Не ги спомена, защото Тад не бе казал нищо за врабците… а той самият беше минал покрай Уилямс, за да дойде дотук. Оттук можеха да се направят два извода: или врабците вече ги е нямало, когато Тад е минал оттам, или Тад не искаше Старк да узнае за тях.

Алън се вгледа внимателно в Тад. „Нещо става тук. Някаква идея се ражда. Моля се на Бога да е добра.“

Лиз изглеждаше съвсем зашеметена, когато Алън свърши да разказва. Тад кимаше, а Старк, от когото Алън очакваше най-бурна реакция, не изглеждаше особено впечатлен. По изражението на полуразложеното му лице Алън разбра, че това само забавляваше Старк.

— Това обяснява много неща — каза Тад. — Благодаря ти, Алън.

— На мене абсолютно нищо не ми е ясно пък! — изкрещя така пронизително Лиз, че бебетата се разплакаха.

Тад погледна Джордж Старк.

— Ти си само един призрак — каза той. — Странен вид призрак. Ние стоим тук, а пред очите ни — някакъв призрак. Не е ли невероятно? Това не е някакво случайно психотронно явление. Това е направо исторически факт!

— Не мисля, че има някакво значение — каза непринудено Старк. — Кажи им за Уилям Бъроус, Тад. Добре си спомням за него. Аз бях вътре, разбира се… и слушах внимателно.

Лиз и Алън погледнаха въпросително към Тад.

— Имаш ли представа за какво говори? — попита Лиз.

— Разбира се — каза Тад. — И така, и онака, близнаците мислят еднакво.

Старк отметна назад глава и се разсмя. Бебетата престанаха да хленчат и също се засмяха.

— Ама че хубаво, брато! Страшно ху-у-убаво!

— Аз бях… или може би трябва да кажа, че ние бяхме, на едно обсъждане с Бъроус през 1981 година в Ню Скул, в Ню Йорк. Когато отговаряхме на въпросите, едно хлапе попита Бъроус дали вярва, че има задгробен живот. Бъроус каза, че вярва и че всички ние се намираме там — в задгробния свят.

— А тоя е умен тип — каза усмихнат Старк. — Не може да си служи с патлак, обаче пипето му сече. Виждате ли? Виждате ли, че няма никакво значение?

„Само че има — помисли си Алън, гледайки внимателно Тад. — Има огромно значение. Изражението на Тад показва, че и той мисли така… а и врабците, за които ти не знаеш, показват същото.“

Алън си помисли, че Старк дори не можеше да допусне колко опасно беше за него това, което Тад знаеше. И вероятно само на това можеха да разчитат. Реши, че е постъпил правилно като не е споменал последната част от историята на Притчърд… но все пак се чувстваше като човек, жонглиращ със запалени факли, застанал на ръба на пропаст.