Стивън Кинг - Тъмната половина

Старк също следеше внимателно Лиз, но на лицето му нямаше нито изненада, нито подозрение. Внезапно в съзнанието на Алън се появи съвсем налудничава мисъл: „Той не ги вижда! Не си спомня какво е написал на стените на онези два апартамента и сега не ги вижда! Той изобщо не знае, че те са тук!“

В този миг изведнъж усети, че и Старк го наблюдаваше, преценяваше го със своя студен, мрачен поглед.

— Какво си ме зяпнал? — попита го Старк.

— Искам добре да запомня какво значи да си наистина грозен — отвърна Алън. — Може да ми се прииска да разкажа някой ден на внуците си.

— Ако не внимаваш какви ги дрънкаш, изобщо няма да ти се наложи да мислиш за внуци — каза Старк. — Ама хич няма да ти се наложи. Затова стига си зяпал, шерифе Алън. Не е разумно от твоя страна.

Лиз хвърли ножа. Когато чу как той тупна в храстите на двадесет и пет стъпки под нея, тя наистина се разплака.

— Хайде всички да се качим горе — каза Старк. — Там е кабинетът на Тад. Предполагам, че ще искаш да ползваш пишещата си машина, нали, брато?

— Не и за тази книга — отвърна Тад. — Знаеш много добре как стоят нещата.

— Така ли? — По устните на Старк пробяга едва забележима усмивка.

Тад посочи моливите в джоба на ризата си.

— Тях използвам, когато искам да се свържа с Алексис Машин и Джак Рейнджли.

Старк изглеждаше невероятно поласкан.

— Да, така си е, нали? Ама сметнах, че тоя път можеш да искаш да бъде другояче.

— Няма да е по-различно, Джордж.

— И аз си донесох — каза той. — Три кутии. Шерифе Алън, бъди така добър да изтичаш до колата и да ми ги донесеш. Те са отпред в жабката. Останалите ще наглеждаме бебетата. — Той погледна Тад, изсмя се с налудничавия си смях и поклати глава. — Дърто куче!

— Прав си Джордж — каза Тад и се усмихна. — Двамата сме прекалено дърти, за да се учим на нови трикове.

— Ти май си се наточил вече, а брато? Каквото искаш ми разправяй, обаче нямаш търпение да я подхванеш. По очите ти го разбрах. Искаш да започнеш.

— Да — каза просто Тад и Алън си помисли, че той казва истината.

— Алексис Машин — каза Старк. Жълтеникавите му очи искряха.

— Точно така — рече Тад и неговите очи също искряха. — Нарежи го, докато съм тук и гледам.

— Добре си го схванал! — възкликна Старк и се разсмя. — Искам да видя кръв да тече. Не ме карай да повтарям.

Сега и двамата се разсмяха.

Лиз погледна Тад, после Старк, после пак съпруга си. Пребледня като платно, защото вече не виждаше никаква разлика.

Изведнъж ръба на пропастта се оказа по-близо от всякога.

Алън излезе, за да донесе моливите. Остана в колата само няколко секунди, но му се стори доста по-дълго и беше много доволен, когато отново излезе на чист въздух. В колата имаше тежка, неприятна миризма, от която се почувства леко замаян. Докато ровеше в Торонадото на Старк, имаше чувството, че е напъхал главата си в таванска стая, където някой е разлял шише хлороформ.

„Ако това е миризмата на сънищата — помисли си Алън — никога повече не искам да сънувам.“

Той застана за момент до колата с кутиите моливи в ръка и погледна към алеята.

Врабците бяха пристигнали.

Асфалтът постепенно изчезваше под килима от птици. Докато той ги наблюдаваше, пристигнаха още. А и в гората беше пълно с тях. Те просто кацнаха и го загледаха втренчено, в призрачната тишина — една жива маса, която представляваше истинска неразрешима гатанка.

„Идват за тебе, Джордж“ — помисли си той и закрачи към къщата. Но изведнъж му мина неприятна мисъл и той спря насред пътя.

Или идват за всички нас?

Той погледна пак към птиците за момент, но те ревниво пазеха своята тайна. Алън влезе обратно в къщата.

— Горе — каза Старк. — Ти тръгваш пръв, шерифе Алън. Отиваш в дъното на стаята за гости. Там има шкаф до стената със стъклена витрина пълна с картини, стъклени украшения и малки сувенири. Когато натиснеш лявата страна на шкафа, той се завъртва около една ос. Кабинетът на Тад е отзад.

Алън погледна към Тад, който му кимна.

— Страшно много знаеш за това място — рече Алън — за човек, който никога не е идвал тук.

— Ама че аз съм идвал тук — каза сериозно Старк. — Бил съм тук често в сънищата си.

Две минути по-късно всичките се намираха пред уникалната врата на малкия кабинет на Тад. Шкафът беше завъртян навътре и така се образуваха два отделни входа. Тук нямаше прозорци. Веднъж Тад беше казал на Лиз, че ако тук до езерото имаше прозорец на кабинета си, щял да напише две думи и после два часа да съзерцава през прозореца лодките по езерото.