Стивън Кинг - Тъмната половина

Ярката кварцовохалогенна крушка на една лампа с дълга, огъваща се метална стойка хвърляше кръг светлина върху бюрото. До бюрото един до друг имаше канцеларски стол и сгъваем стол. На бюрото в кръга светлина бяха поставени две празни тетрадки една до друга, а върху тях — по един подострен молив Берол Блек Бюти. Електрическата пишеща машина на Тад беше изключена от мрежата и завряна в един ъгъл.

Тад сам бе донесъл сгъваемия стол от килера в антрето. Сега в стаята се усещаше атмосфера на двойственост, която Лиз намираше за обезпокоителна и изключително неприятна. На нея й се струваше, че това беше още един пример на огледалния образ, което бе видяла за първи път при пристигането на Тад. Ето тук винаги бе имало един стол, а сега имаше два; имаше и две места за писане, а трябваше да има само едно. Инструментът за писане, който тя винаги свързваше с нормалната

(и по-добра)

половина на Тад сега бе избутан на една страна и когато седнаха Старк — в канцеларския стол на Тад, а Тад на сгъваемия стол, усещането за загуба на ориентация беше пълно. На Лиз почти й прилоша.

И двамата държаха в скута си по едно бебе.

— Колко време имаме на разположение, преди някой да заподозре, че тук става нещо и да реши да провери на място? — обърна се Тад към Алън. — Бъди честен и ми кажи съвсем точно, ако можеш. Трябва да ми вярваш, като казвам, че това е единственият ни шанс.

— Тад, погледни го само! — възкликна невъздържано Лиз. — Не виждаш ли какво става с него? Той не иска просто да му помогнеш в написването на една книга! Той иска да открадне живота ти! Нима не виждаш това?

— Ш-ш-ш — каза Тад. — Знам какво иска той. От самото начало го знаех. Това е единственият начин. Знам какво правя. Колко време, Алън?

Алън обмисли отговора си внимателно. На Шийла беше казал, че отива да похапне, а и вече й се бе обадил, така че щеше да мине доста време преди тя да се притесни. Нещата щяха да стоят съвсем другояче, ако Норис Риджуик беше на служба.

— Вероятно докато се обади жена ми да пита къде съм — каза той. — Може би ще мине сума време. Тя от доста години е съпруга на полицай, така че е свикнала да се прибирам късно нощем, все по никое време. — Не хареса това, което каза. Не така трябваше да се играе играта. Тъкмо по обратния начин.

Погледът в очите на Тад го застави да отговори. Старк изглежда изобщо не слушаше. Той бе взел едно тъмносиво преспапие, което стоеше върху неподредения куп листа на стар ръкопис на бюрото и сега си играеше с него.

— Може би поне четири часа — каза неохотно Алън и добави — може би и цяла нощ. Оставих Анди Клътърбък да ме замества, а сивите клетки на Клът не са от особено високо качество. Ако някой вземе да му се обади, най-вероятно ще е Харисън, оня от който ти избяга, или някой от Управлението на щатската полиция в Оксфорд. Най-вероятно един човек на име Хенри Пейтън.

Тад погледна към Старк.

— Това ще ни бъде ли достатъчно?

Погледът в очите на Старк — искрящи, скъпоценни камъни в полуразложеното му лице, беше някак далечен, премрежен. Подхвърляше преспапието в бинтованата си ръка. Остави го обратно на мястото му и се усмихна на Тад.

— А ти какво мислиш? Ти знаеш за тия работи точно толкова, колкото и аз?

Тад се замисли. „И двамата знаем за какво става дума, но мисля, че не можем да го изразим с думи. Не сме тук, за да пишем, поне не само за това. Писането е просто ритуал. Тук става въпрос за предаване на щафета. За предаване на властта. Или по-точно за сделка — живота на Лиз и бебетата се разменя за… какво? За какво точно?“

Но той естествено знаеше за какво. Би било странно, ако не знаеше, тъй като бе размишлявал върху този въпрос само преди няколко дни. Старк искаше неговото око, не просто го искаше, изискваше го. Това странно, трето око, което бе част от мозъка му и можеше да се вглежда само навътре.

Тад пак усети пълзящото чувство под кожата си и се опита да се пребори с него. „Не е честно да надничаш, Джордж. В твоите ръце е огнената стихия. А аз имам на разположение само някакви си проскубани птици. Така че не е честно.“

— Мисля, че ще ни стигнат — каза той. — Но ще разберем, когато му дойде времето, нали?

— Да.

— Като на дъсчените люлки за двама. Когато единият край се издигне нагоре… другият слиза надолу.

— Тад, какво криеш? Какво криеш от мене?

За момент атмосферата в стаята се наелектризира и настъпи пълна тишина. Тази стая изглеждаше прекалено малка за всички бурни чувства, които сега я изпълваха.