Стивън Кинг - Тъмната половина

— И аз мога да ти задам същия въпрос — каза Тад най-накрая.

— Не — рече бавно Старк. — Играя с открити карти. Кажи ми, Тад. — Студената му ръка, с разлагаща се плът обхвана китката на Тад и я стисна със стоманената сила на менгеме. — Какво криеш?

Тад си наложи да се извърне и да погледне Старк в очите. Сега цялото му тяло бе обхванато от пълзящото чувство, ала най-силно беше то в раната на ръката му.

— Искаш ли да пишеш тая книга или не? — попита го той.

За първи път, Лиз забеляза нещо ново в израза на Старк, някаква промяна. Внезапно там се бе появила несигурност. И страх? Може би да, а може би не. Но дори и да не го изпитваше в този момент, страхът беше близо и го дебнеше.

— Не съм дошъл тук, за да си чешем езиците, Тад.

— Тогава ти се опитай да разбереш какво крия — каза Тад. Лиз чу как някой ахна и осъзна, че този някой е самата тя.

Старк й хвърли бърз поглед и пак се втренчи в Тад.

— Не ме бъзикай, Тад — каза кротко той. — Хич не се опитвай и да ме бъзикаш, брато.

Тад се засмя. Това беше студен, отчаян смях… но не изцяло лишен от чувство за хумор. И това беше най-ужасното. Не беше изцяло лишен от хумор и Лиз долови Джордж Старк в този смях, точно както видя Тад Бомънт в очите на Джордж Старк, когато той си играеше с бебетата.

— Защо не, Джордж? Знам какво имам да губя. И моите карти са открити. Сега ще пишем ли или искаш да си приказваме?

Старк внимателно се вгледа в лицето на Тад. Плоските му, жълтеникави очи, сякаш изпиваха лицето на Тад. Накрая той каза:

— О, майната му. Да започваме.

— Защо не? — усмихна се Тад.

— Излезте двамата с ченгето — Старк каза на Лиз. — Тук оставаме само момчетата. Стигнахме вече до този момент.

— Ще взема бебетата — чу Лиз гласа си, а Старк се изсмя.

— Ама че смешно, Бет. Ъхъ. Бебетата са гаранция. Като авторските права върху романите, нали така, Тад?

— Ама… — подхвана Лиз.

— Всичко е наред — каза Тад. — Нищо няма да им се случи. Джордж ще ги наглежда, докато аз започна. Те го харесват. Не си ли забелязала?

— Разбира се, че съм забелязала — каза тя с гърлен, изпълнен с омраза глас.

— Просто не забравяй, че те са тук с нас — каза Старк на Алън. — Не го забравяй, шерифе Алън. Недей да импровизираш. Ако се опиташ да ни скроиш някой номер, ще стане точно както в Джонстаун. Ще ни изкарат оттук с краката напред. Разбра, нали?

— Разбрах — каза Алън.

— И затворете вратата след себе си — Старк се обърна към Тад. — Време е.

— Така е — каза Тад и взе един молив. Обърна се към Лиз и Алън. От лицето на Тад Бомънт ги гледаха очите на Джордж Старк. — Хайде. Излизайте.

Лиз спря насред стълбите. Алън почти се сблъска с нея. Тя гледаше втренчено през остъклената стена на хола.

Целият свят беше птици. Пристана не се виждаше; в гаснещата светлина хълмът до езерото беше почернял от тях. Небето над езерото бе притъмняло от новите ята, които се спускаха към вилата на Бомънтови от запад.

— О, боже — промълви Лиз.

Алън сграбчи ръката й.

— Мълчи — каза. — Той не бива да чуе.

— Но какво…

Алън й помогна да слезе по стълбите, държейки я здраво за ръката. Когато отидоха в кухнята, той й разказа и останалото, което му бе казал доктор Притчърд този следобед, сякаш преди хиляди години.

— Какво значи това? — прошепна тя. Беше бледа като платно. — Алън, толкова ме е страх.

Той я прегърна и въпреки, че се страхуваше, усети здравото й женско тяло до себе си.

— Не знам — каза той, — но знам едно — те са тук защото Тад или Старк ги е повикал. Почти съм сигурен, че е Тад. Той трябва да ги е видял на идване. Видял ги е, но не каза нищо.

— Алън, той не е същият.

— Знам.

— Част от него обича Старк. Част от него обича… злото в Старк.

— Знам.

Те отидоха до прозореца в антрето до масичката с телефона и погледнаха навън. Алеята бе покрита с врабци, и гората, и бараката, където се намираше двадесет и две калибровия пистолет. Колата на Роули изобщо не се виждаше.

Обаче нямаше никакви врабци по Торонадото на Старк. В кръг около колата също беше празно, сякаш това пространство беше поставено под карантина.

Чу се глухо издумтяване, когато едно врабче се удари в прозореца. Лиз извика тихо. Останалите птици се раздвижиха неспокойно, сякаш огромна вълна се разля нагоре по хълма. После пак замряха.

— Дори и да са на Тад — каза тя — той може да не ги използва срещу Старк. Има някаква лудост в него, Алън. И винаги е имало. Това… му харесва.

Алън не каза нищо, но и той знаеше, че е така. Беше го усетил.