Стивън Кинг - Тъмната половина

Тад докара колата до чистия път, спря внезапно, отвори вратата и повърна. Простена и изтри с ръка потта от челото си. Пред себе си виждаше гората на двата бряга и сините звездички, които проблясваха по повърхността на езерото от лявата му страна.

Погледна зад себе си и видя притихнал в очакване, мрачен свят.

„Психопомп — помисли си той. — Бог да ми е на помощ, ако нещо се обърка, ако загубя контрол над птиците. Господ да ни е на помощ.“

Тад затръшна вратата и затвори очи.

Овладей се, Тад. Не си дошъл чак дотук, за да оплескаш сега цялата работа. Стегни се. Забрави за врабчетата.

„Не мога да ги забравя! — простена някакъв глас в съзнанието му. То не можеше да приеме, това което ставаше, беше изпълнено с ужас, на ръба на лудостта. — Не мога! НЕ МОГА!“

Ала щеше. Трябваше.

Врабците чакаха. И той щеше да чака. Да чака, докато дойде момента. Ще разбере някак кога е дошъл той. Ако не можеше да го направи заради себе си, трябваше да го направи заради Лиз и бебетата.

Представи си, че е роман. Роман, който пишеш. Роман, в който няма никакви птици.

— Окей — промълви той. — О’кей, ще се опитам.

Подкара колата. Започна отново да си пее тихичко „Джон Уесли Хардинг.“

Тад угаси мотора, който изтрещя победоносно за последен път и спря да работи. Слезе от колата и се протегна. Джордж Старк излезе от къщата, държейки Уенди и пристъпи на верандата с лице към Тад.

Старк също се протегна.

Лиз стоеше до Алън и почувства как в нея се надига писък, ала не в гърлото й, а някъде в съзнанието й. Искаше повече от всичко да откъсне очи от двамата мъже, но разбра, че не може.

Като гледаше тях, сякаш виждаше един човек, който се протяга пред огледалото.

Те изобщо не си приличаха, дори и ако се абстрахираше от непрекъснато разлагащото се тяло на Старк. Тад беше кестеняв и слаб, а Старк светъл, въпреки тена си (малкото, което бе останало от него) и широкоплещест. И все пак те бяха като два огледални образа. Приликата беше някак неестествена именно защото ужасеният поглед не можеше да определи поне един детайл, на който тя да се дължи. Приликата беше призрачна, скрита дълбоко между редовете и все пак натрапващо реална: и двамата кръстосаха крака, разпериха широко пръсти, изпъвайки ръце до бедрата си и присвиха очи.

Спряха да се протягат в един и същи момент.

— Здрасти, Тад — каза почти срамежливо Старк.

— Здрасти, Джордж — каза с равен тон Тад. — Семейството?

— Добре е, благодаря. Ще го направиш, нали? Готов ли си?

— Да.

Зад него по пътя се прекърши клон. Очите на Старк моментално се загледаха по посока на звука.

— Какво беше това?

— Клон на дърво — отвърна Тад. — Преди четири години оттук мина торнадо, Джордж. Мъртвите дървета продължават да падат. Знаеш това.

Старк кимна.

— Как си, брато?

— Добре съм.

— Изглеждаш ми малко пребледнял — Старк се вгледа внимателно в лицето му. Тад почувства, че се опитва да прочете мислите му.

— И ти не изглеждаш много готино.

Старк се засмя, въпреки че явно не му беше до смях.

— Да, сигурно е така.

— Ще ги оставиш ли на мира? — попита Тад. — Ако направя това, което искаш, наистина ли ще ги оставиш на мира?

— Да.

— Обещай ми.

— Добре — каза Старк, — обещавам ти. Имаш думата на един човек от юга, която не се дава лесно. — Престореният му, почти пародиен, провлачен акцент беше изчезнал. Старк говореше със сериозно, ужасяващо достойнство. Двамата мъже стояха един срещу друг на късното следобедно слънце, което хвърляше искряща, златиста светлина и придаваше атмосфера на нереалност.

— Окей — каза Тад след дълга пауза и си помисли: „Той не знае. Той наистина не знае. Врабците… са още тайна за него. Моята тайна.“ — Добре, да започваме.

Докато двамата мъже стояха до вратата, Лиз изведнъж осъзна, че току-що бе имала прекрасната възможност да каже на Алън за ножа скрит в дивана… и не се бе възползвала от нея.

А може би още не беше късно?

Тя се обърна към него и в този миг Тад извика:

— Лиз?

Тонът му беше остър. В него се долавяше и нотка на заповедност, което не беше типично за него. Сякаш той се бе досетил какво кроеше тя… и искаше да я възпре. Но това беше невъзможно, разбира се? А дали? Лиз не знаеше, тя вече не знаеше отговора на нито един въпрос.

Тя го погледна и видя как Старк му подава бебето. Тад притисна Уенди към гърдите си, а Уенди обви с ръце врата на баща си със същата любов, с която преди малко прегръщаше Старк.