Стивън Кинг - Тъмната половина

Врабчето върху капака на колата отлетя. Дъхът на Тад спря в очакване на цялото ято да отлети, както в неговите видения — един огромен черен облак, придружен от звук подобен на буря в чаша вода.

Ала вместо това пътят пред „Фолксвагена“ започна да се движи и гърчи. Някои от врабците се отдръпнаха назад и освободиха два коловоза на шосето, достатъчно широки, за да може да минат по тях гумите на колата.

— Господи — прошепна Тад.

Изведнъж се оказа сред тях. Изведнъж премина от света, в който всичко му беше познато, в някакъв странен свят населен единствено от тези часовои, които пазеха границата между земята на живите и тази на мъртвите.

„Там съм аз сега — помисли си той, докато караше бавно по пътеката, която врабците направиха за него. — Аз съм в света на възкръсналите мъртви и Бог да ми е на помощ.“

Пътят продължи да се освобождава пред него. Врабците се отдръпваха винаги на около дванадесет стъпки пред него и щом изминеше това разстояние, те отново му правеха път. Колата минаваше над врабчетата, които оставаха между гумите, но явно не ги прегазваше, във всеки случай не виждаше мъртви врабчета зад себе си в огледалото. Но беше трудно да се каже със сигурност, тъй като те затваряха веднага след него пътеката и пак образуваха плътния равен килим от пера.

Тад усети миризмата им — лека едва доловима миризма като от разпаднали се на прах тленни останки. Веднъж като момче си напъха главата в една торба пълна със сачми за зайци и вдиша дълбоко. Миризмата беше подобна на тази. Не беше противна, но заливаше всичко наоколо. И беше някак странна. Тад се разтревожи да не би тази маса от птици да вдишва целия кислород и той да се задуши преди да е стигнал там, за където се беше запътил. Дочу звук — „туп-туп“ над главата му. Представи си как врабците накацват и по покрива на „Фолксвагена“. Някак се свързват с другите на пътя и ги напътстват като им казват кога да се отместят встрани и кога е безопасно да заемат предишното си положение на пътя.

Той се изкачи на върха на първия хълм на Лейк Драйв и погледна надолу. Пред него се простираше долина от врабци. Те бяха навсякъде, скриваха от погледа всеки предмет, всяко дърво. Пейзажът се превръщаше в някакъв кошмарен птичи свят, който Тад никога не би могъл да си представи, който дори не можеше да се опише.

Тад почувства, че всеки момент ще припадне и си удари силен шамар по бузата. Това беше съвсем тих звук в сравнение с боботенето на мотора на колата, но той видя как през морето от врабци премина огромна вълна… като тръпка на ужас.

Не мога да сляза долу. Не мога.

Трябва. Ти знаеш. Ти ги повика. Те са твои.

А и къде другаде можеше да отиде? Спомни си думите на Роули: „Внимавай много, Тадеус. Нито един човек не може да властва над пратениците на задгробния живот. Поне не за дълго.“ Ами ако се опиташе да се върне обратно към шосето? Врабците се бяха отдръпнали, за да му направят път на идване… но едва ли щяха да го пуснат да се върне. Ако тръгнеше да се връща сега, изобщо не можеше да си представи какви щяха да бъдат последствията.

Тад започна да се спуска надолу по хълма… и врабците му направиха път.

По-късно не можеше да си спомни останалата част от пътуването. В съзнанието му се спусна милостиво завесата на забравата, щом стигна до къщата. Спомняше си само, че непрекъснато си повтаряше наум: „Та те са само ВРАБЧЕТА, за бога… не са тигри или крокодили, или хищната риба пираня… те са просто ВРАБЧЕТА!“

Така беше. Обаче само гледката от толкова много врабчета, които покриваха всичко, отрупваха всяко клонче, всеки повален дънер… въздействаше на съзнанието по особен начин. Въздействието беше направо болезнено.

На около миля и половина от началото на улицата Тад стигна до острия завой, след който от ляво се простираше ливадата Скулхаус Медоу… само че сега я нямаше. Беше изчезнала. Скулхаус Медоу беше почерняла от врабчетата.

Въздействието беше болезнено.

Колко бяха? Колко милиона? Или колко милиарда?

Някъде в гората се счупи клон и падна с трясъка на далечен гръм. Тад мина покрай къщата на Уилямс. Очертанията на островърхия й покрив се губеха. Отрупан с врабчета, той приличаше на голяма гърбица. Изобщо не разбра, че колата на Алън беше паркирана пред къщата. Видя само един малък хълм, покрит с пера.

Мина покрай къщите на Садлър, на Масенбърг, на Пейн. Другите собственици не познаваше или просто не можеше да си спомни имената им. След тях, на около четиристотин ярда от неговата къща, врабчетата изведнъж свършваха. До едно място целият свят беше врабчета, а двадесет сантиметра по-нататък нямаше нито една птица. Пак му се стори, че някой е прокарал с опънат конец права линия насред пътя. Птиците заподскачаха и запърхаха с крилца, оставяйки две бразди за гумите на „Фолксвагена“. Сега колата отново беше на голия черен път.