Стивън Кинг - Тъмната половина

— Не мога да направя това — каза Старк. — Ако човек тръгне против собствената си природа, ще вземе да получи запек, шерифе Алън.

Телефонът беше върху една маса до широк прозорец. Алън вдигна слушалката и огледа насрещния горист склон от другата страна на алеята за коли за врабчета. Нямаше нито едно. Поне засега.

— Какво гледаш, брато?

— А? — Алън хвърли поглед към Старк. Очите от разлагащото се лице на Старк го гледаха изпитателно.

— Чу много добре какво те попитах — Старк посочи с ръка пътя и Торонадото. — Ти не гледаше през прозореца просто така защото има прозорец пред тебе. Имаше вид на човек, който очаква да види нещо определено. Искам да ми кажеш какво очакваш да видиш.

Алън усети как студени тръпки на ужас пробягаха по тялото му.

— Тад — каза той със спокоен тон. — Гледам за Тад, както и ти. Трябва скоро да пристигне.

— Дано да казваш цялата истина. Така ли е? — Старк вдигна Уилям малко нагоре. Поглади закръгленото коремче на бебето с дулото на пистолета си, гъделичкайки го. Уилям се засмя и докосна нежно разлагащата се буза на Старк, сякаш искаше да му каже, че го е гъдел и да не прави така… но че все пак му е и забавно.

— Да — отвърна Алън и преглътна шумно.

Старк плъзна дулото до брадичката на Уилям и погъделичка бебето по вратлето. Уилям се засмя.

„Ако Лиз се появи в този момент и го види какво прави, направо ще откачи“ — помисли си Алън.

— Сигурен ли си, че ми каза абсолютната истина, шерифе Алън? Не криеш нищо от мен, нали?

— Не — каза Алън. „Само за врабците в гората около къщата на Уилямс.“ — Нищо не крия.

— Окей. Вярвам ти. Поне засега. Хайде сега, давай, свърши си работата.

Алън набра номера на службата на шерифа в Касъл Каунти. Старк се наведе към него, за да слуша. Наведе се толкова близо, че на Алън му прилоша от миризмата на гнилоч.

Шийла Бригам вдигна още след първото позвъняване.

— Здрасти, Шийла. Алън е. Тук съм при Касъл Лейк. Опитах се да се обадя по радиото, обаче знаеш как е връзката оттук.

— Такава не съществува — каза тя и се засмя.

Старк се усмихна.

Когато двамата излязоха от кухнята и завиха зад ъгъла на антрето, Лиз отвори чекмеджето и извади най-големият кухненски нож. Тя хвърли бърз поглед към вратата, съзнавайки, че всеки момент Старк можеше да се появи там, за да провери какво прави тя. Но засега го нямаше.

Чуваше ги да си разговарят. Старк говореше нещо за начина, по който Алън гледаше през прозореца.

„Трябва да направя това — каза си тя. — Сама трябва да го направя. Той дебне Алън, като котка, а дори и да можех да кажа нещо на Тад, това би влошило положението… тъй като той може да чете мислите на Тад.“

Държейки Уенди в едната си ръка, тя свали обувките си и притича боса в хола. Там имаше диван, така разположен, че който седи на него да се наслаждава на гледката на езерото. Тя пъхна касапския нож под една от възглавниците… но не прекалено навътре, така че като седнеше на дивана да й бъде под ръка.

А ако седнеха един до друг, тя и старата лисица Джордж Старк, и Джордж щеше да й е под ръка.

„Мога да успея да го накарам да направи това — помисли си тя, притичвайки обратно в кухнята. — Да, мога и да успея. Той ме харесва. И това е отвратително… но не чак толкова, че да не се възползвам от него.“

Върна се в кухнята, очаквайки да завари там Старк, който да й се усмихне със своята отвратителна, нечовешка усмивка, разкривайки малкото му останали зъби. Обаче в кухнята нямаше никой. Чу, че Алън все още говореше по телефона. Представи си как Старк стои до него и подслушва. Значи това поне стана. „Ако имам късмет — помисли си — Старк ще е мъртъв, когато Тад пристигне.“

Тя не искаше те да се срещнат. Не й бяха ясни всички мотиви, заради които така отчаяно искаше да предотврати тази тяхна среща, но ясно съзнаваше поне една от причините: страхуваше се, че „сътрудничеството“ между тях може да свърши работа. Още повече се страхуваше от резултата на едно такова успешно сътрудничество.

Защото в крайна сметка само един от тях двамата щеше да остане да властва над двойствената природа на Тад Бомънт. Само един човек можеше да оцелее физически след такова тотално раздвоение на личността. И ако Тад наистина дадеше начален тласък на Старк, ако Старк се научеше да пише сам, щяха ли да изчезнат раните му?

Лиз смяташе, че щяха. Дори смяташе, че Старк щеше да заприлича по външен вид на нейния съпруг.

И след колко време (в случай, че Старк не ги убиеше и успееше да се измъкне невредим) щяха да се появят първите рани по лицето на Тад!