Стивън Кинг - Тъмната половина

— А сега какво? — попита Алън.

Старк си пое дълбоко въздух и погледна навън с явна наслада към огряната от слънцето гора.

— Я да попитаме Бети дали може да ни спретне нещо за хапване. Гладен съм. Животът сред природата е страхотен, нали, шерифе Алън? Мамка му!

— Добре — съгласи се Алън и се запъти към кухнята, ала Старк го сграбчи за ръката.

— Тия приказки за карбуратора не значеха абсолютно нищо, нали така?

— Нищо не значеха — каза Алън. — Просто това прави разговора… Как го каза? Да звучи по-непосредствено. Тая година доста от нашите имаха проблеми с карбураторите на колите.

— Да се надяваме, че не лъжеш — каза Старк, гледайки Алън с безизразни очи. Гъста гной като мръсни крокодилски сълзи се стичаше от вътрешната страна на очите му и по обеления му нос. — Срамота ще е да пострада някое от бебетата, задето ти си решил да се правиш на умник. Тад няма да е в състояние да работи достатъчно добре, ако завари, че ми се е наложило да утрепя едно от децата му, за да ме слушкаш ти. — Уилям пак се засмя. — Сладък е като котенце, нали?

Алън преглътна. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала тенис топка.

— Страшно ме изнервяш като правиш така, бе човек.

— Изнервяй си се — усмихна се Старк. — Покрай мене няма начин да не се изнервяш. Хайде да идем да хапнем, шерифе Алън. Май малкото се затъжи за сестра си.

Лиз стопли една супа за Старк в микровълновата печка. Първо му предложи от полуфабрикатите, ала той й отказа поклащайки глава, усмихнат. После бръкна в устата си и извади един полуизгнил зъб без никакво усилие.

Хвърли го в кошчето за боклук, а Лиз извърна глава със стиснати устни и изражение на погнуса.

— Не се притеснявай — каза Старк със спокоен тон. — Скоро ще се оправя. Всичко ще се оправи съвсем скоро. Татенцето ще пристигне всеки момент.

След около десет минути той все още сърбаше супата, когато Тад спря „Фолксвагена“ на Роули отпред.

Къщата на Бомънтови се намираше на около пет мили по Лейк Лейн, от шосе номер пет, ала Тад спря веднага след разклона и огледа наоколо с невярващ поглед.

Врабците бяха навсякъде.

На всеки клон, на всеки камък, по тревата, всичко бе покрито с врабци. Това, което виждаше, беше абсурдно, приличаше на халюцинация, сякаш в тази част на Мейн от земята бяха поникнали пера. Пътят пред него не се виждаше. Изобщо не се виждаше. На негово място сред отрупаните дървета имаше килим от притихнали врабци.

Някъде изпука клон. Единственият друг шум идваше от колата на Роули. Заглушителят не беше наред, още когато Тад потегли на запад, а сега явно изобщо бе престанал да работи. Моторът боботеше и газовете му излизаха с такъв пукот, че чудовищното ято би следвало да отлети веднага от уплаха, ала врабците дори не помръднаха.

Ятото се бе разположило на по-малко от дванадесет стъпки от мястото, където той спря „Фолксвагена“ и премести на нулево положение заяждащия лост за скорости. Тази демаркационна линия беше толкова права, сякаш някой я бе прекарал с изпънат конец.

„Никой не е виждал от години ято като това — помисли си той. — От масовото унищожение на пощенските гълъби в края на миналия век. Ако и тогава изобщо е имало нещо подобно. Напомня ми на онази история от Дафни дьо Мюрие.“

Едно врабче прелетя, кацна на капака на колата и сякаш се втренчи в него. Тад видя страх и безстрастно любопитство в малките, черни очички на птицата.

„Докъде ли се простират? — зачуди се той. — До самата къща? Ако е така, Джордж ги е видял… и ще има да се плаща жестока цена, ако тя вече не е била платена. А дори и да не стигат до къщата, аз как ще стигна дотам? Те не са просто накацали по пътя, те са самият път!“

Но той знаеше отговора на този въпрос. Ако искаше да стигне до къщата, трябваше да кара през тях.

„О, не — простена някакъв вътрешен глас — Не можеш да постъпиш така.“ В съзнанието му изникна ужасна картина: хрущенето на мъничките прегазени тела, струите кръв, които бликват под колата и сплъстените на топки перца, които се залепват по въртящите се гуми.

— Но ще го направя — промълви той. — Ще го направя защото така трябва. — Усмихна се неуверено и лицето му се разтегли в гримаса на почти ненормална концентрация. В този миг той странно напомняше Джордж Старк. Премести лоста за скорости на първа и започна да си тананика „Джон Уесли Хардинг“. „Фолксвагенът“ се задави, за малко да не тръгне, после изпука три пъти оглушително и потегли.