Стивън Кинг - Роуз Мадър

Даниълс надраска на едно листче адреса на Тъмпърстайн, излезе от автогарата и се запъти към таксиметровата стоянка. Шофьорът на най-предното такси в редицата беше бял — слава Богу — и Норман го попита дали в този град е останал поне един хотел, където човек може да плати в брой и да не слуша цяла нощ как се гонят хлебарките. Онзи поразмисли, после кимна.

— Хотел „Уайтстоун“. Хубав, евтин, плаща се в брой и не задават въпроси.

Норман отвори задната врата на таксито, качи се и рече:

— Карай натам.

В понеделник сутринта Роузи последва невероятната червенокоса дама с дългите като на фотомодел крака до Студио С на звукозаписната компания „Тейп Енджин“, а там, точно както й бе обещал, я чакаше Роби Лефъртс и бе все така мил, както и на улицата пред заложната къща, когато я убеждаваше да почете на глас от току-що купената книга. Роуда Саймънс, около четиридесетгодишната режисьорка, също изглеждаше приятелски настроена, но… режисьорка! Само като си помисли човек, че става дума за Роузи Макклендън, която навремето дори не се бе осмелила да се запише в курса по драма за напреднали. Къртис Хамилтън, тонрежисьорът, също се държа любезно, но бе прекалено зает с режисьорския пулт и я удостои единствено с кратко, разсеяно ръкостискане. Преди да опънат платната (както се изрази Роби), госпожа Саймънс им предложи кафе и Роузи съумя през цялото време да държи чашата нормално, без да разлее и капчица течност. Само че когато пристъпи през двойната врата в малката остъклена кабина за запис, изпадна в такава паника, че едва не изпусна купчината ксерокопия, които Роуда нарече „страните“. Почувства се почти както тогава, когато взе приближаващата се по Уестморленд Стрийт червена кола за сентрата на Норман.

Те се взираха в нея зад стъклената преграда — дори младият Къртис Хамилтън със сериозното изражение се бе обърнал към нея — и лицата им й се сториха размазани и изкривени, сякаш се намираше под вода. „Сигурно на една златна рибка хората й изглеждат по същия начин, като се наведат да я разгледат през аквариума — рече си тя и още в следващия миг — не мога да се справя с това. Защо, за Бога, ми е хрумнало, че мога?“

Чу се силно прещракване, което я накара да подскочи.

— Госпожо Макклендън? — Това беше тонрежисьорът. — Дали боихте могли да седнете пред микрофона, за да изравня звука?

Не бе особено убедена, че може. Не знаеше в състояние ли е дори да се помръдне. Стоеше като истукан и се взираше в микрофона, който стърчеше на отсрещната стена на кабината като някаква фантастична отровна змия. Дори и да успее да прекоси стаичката, като седне пред него, от гърлото й няма да излезе и звук.

В този миг сякаш всичко, което бе извоювала, се сгромолясваше пред очите й — с невероятната бързина на филмов преглед за Кийстоун Копс 11 11 Неколцина глуповати полицаи, герои на британска филмова комедия от двайсетте години. — Б. пр. . Представяше си как незначителните й спестявания се стопяват и трябва напусне приятната стаичка, където живееше едва от четири дни; как в „Дъщери и сестри“ всички охладняват към нея, даже и Ана.

„Не мога да те върна пак на старата работа — чуваше думите които Ана ще каже. — Както добре знаеш, в «Д и С» винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях. Как можа да постъпиш толкова глупаво, Роузи? Откъде-накъде ти хрумна, че можеш да бъдеш актриса, пък макар и в този скромен смисъл на думата?“

Сякаш виждаше как й отказват сервитьор, ско място в кафенетата из центъра, но не защото не изглежда добре, а защото отдалеч ще им лъхне на поражение, срам и погубени надежди.

— Роузи? — обади се Роб Лефъртс. — Дали би седнала, за да може Кърт да изравни звука?

Още не беше разбрал, и двамата мъже не знаеха, но Роуда… тя най-малкото подозираше. Беше сграбчила молива, който стърчеше до преди малко зад ухото й, и дращеше нещо по бележника пред себе си. Само че погледът й не следеше движенията на ръката — вместо това тя се взираше в Роузи и веждите й бяха сключени недоволно.

Изведнъж — като удавница, която ревниво се хвърля върху всеки боклук, който види, за да се задържи над водата поне още мъничко — Роузи се замисли за картината. Беше я окачила точно там, където й подсказа Ана, до прозореца на дневната — на стената дори имаше кукичка, останала от предишния наемател. Мястото беше идеално за целта, особено вечер — човек можеше да погледа през прозореца как слънцето залязва над тъмната зеленина на Брайънт Парк, после да извърне очи към картината, после отново да зарее поглед навън. Двете неща сякаш прекрасно се допълваха — прозорецът и картината, картината и прозорецът. Кой знае защо, но се допълваха. Само че ако я изгонят от стаята, ще трябва да свали картината от стената…