Стивън Кинг - Роуз Мадър

Роузи се наведе да извади бутилка минерална вода и едва не заби чело в ръба на масата. Докато отвиваше капачката, забеляза, че ръцете й треперят.

— Ще направя всичко възможно. Обещавам.

— Зная — усмихна се той.

„Мисли за жената па хълма — повтаряше си Роузи. — Представи си я как стои на хълма и не се страхува от нищо, което може да се изпречи пред нея от собствения й свят или пък да я изненада в гръб от твоя. Тя няма абсолютно никакво оръжие, и дори не е нужно да видиш лицето й, за да отгатнеш, че не се страхува. Това личи по стойката на гърба й. Тя е…“

— … готова на всичко — промърмори Роузи и се усмихна.

Роби се приведе към стъклото.

— Какво казваш? Не те чух.

— Казвам, че съм готова.

— Звукът е добър — каза Къртис, а после се обърна към Роуда, която също бе извадила на масата ксерокопие от романа. — Започваме веднага щом наредите, Професоре.

— Добре, Роузи, пека им покажем как се прави — заключи Роуда. — „Октоподът“, от Кристина Бел. Този запис се осъществява за „Аудио Консептс“. Режисьор — Роуда Саймънс. Четец — Роуз Макклендън. Записът тече. Като ти дам знак, започваш и… ги разбиваш!

„Божичко, не мога!“ — за последен път си помисли Роузи, но после се съсредоточи върху един-единствен магически, ярък образ — златната гривна над десния лакът на жената от картината. В същия миг паниката я напусна.

— Първа глава.

Нела разбра, че мъжът с измачкания сив цилиндър я следва чак когато се озова под светлината на уличните лампи и отляво зейна уличка, потъналата в боклуци, като разтворената челюст на старец, издъхнал с храна в устата. Но вече беше много късно. Дочу стъпки от подковани обувки, които се приближаваха към нея, и в същия миг една огромна, изцапана с кал ръка се стрелна в мрака…

В седем и петнадесет същата вечер Роузи отключи и влезе в стаята на втория етаж на Трентън Стрийт. Беше съсипана и умираше от горещина — тази година лятото бе подранило в Града на свободата — но се чувстваше ужасно щастлива. С едната си ръка бе прегърнала неголям пакет покупки. Най-отгоре стърчаха купчина жълти рекламни листовки за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, организаран от „Дъщери и сестри“. Роузи мина през „Д и С“, за да им разкаже за първия си работен ден (направо щеше да се пукне от гордост), а на тръгване Робии Ст. Джеймс я помоли да вземе няколко листовки и да се опита да ги раздаде по магазините в нейния квартал. Стараейки се да не показва колко се вълнува от самата мисъл, че има свой квартал, Роузи обеща да вземе колкото може.

— Направо ми спасяваш живота — каза Робин. Тази година тя отговаряше за продажбата на билетите и изобщо не криеше, че никак не й върви. — И ако някой те попита, Роузи, кажи му, че не сме тинейджърки, избягали от къщи, нито пък сме лесбийки. Много хора не си купуват билети само заради тия слухове. Ще направиш ли това за мен?

— Разбира се — отвърна тя, но прекрасно знаеше, че няма да каже нищо подобно. Изобщо не си представяше как се изправя пред някакъв съвършено непознат продавач и му изнася лекция на тема „Какво е «Дъщери и сестри»… и какво не е.“

„Но пък мога да кажа, че са чудесни жени“ — помисли си и включи вентилатора в ъгъла, а после отвори хладилника да прибере малкото си покупки. После допълни на глас:

— Не, ще кажа „дами“. Чудесни дами. Да, така звучи доста по-добре. Кой знае защо думата „жени“ притесняваше мъжете — особено онези над четиридесет години, но думата „дами“ не ги плашеше чак толкоз. Това си беше чиста измишльотина (а по нейно мнение още по-глупаво беше самите жени да вдигат шум около семантиката на думата), но докато размишляваше по този въпрос, изведнъж се сети как наричаше Норман проститутките, които понякога арестуваше. Никога не казваше за тях „дами“ (тази дума употребяваше, когато имаше предвид съпругата на някой колега, например „Съпругата на Бил Джесъп е страхотна дама.“), само че не ги наричаше „жени“. За него те бяха „фусти“. Фустите това, фустите онова. Чак сега си даваше сметка колко много е мразила винаги тази дума. Фусти. Все едно казваш „пфу“ с погнуса.

„Забрави за него, Роузи, той не е тук. Няма и да бъде.“

Както винаги тази мисъл я изпълни с радост, почуда и благодарност. Неведнъж й бяха казвали — най-вече на груповата терапия в „Д и С“, че с течение на времето тези еуфорични чувства ще стихнат, по на нея никак не й се вярваше. Вече сама си е господарка. Беше се изплъзнала от чудовището. Беше свободна.