Стивън Кинг - Роуз Мадър

После отново се извърна към картината — точно както жените оглеждат лицата на приятелките си, за да преценят дали току-що съобщената новина или идея ги е потресла — но, разбира се жената на хълма продължаваше да гледа към порутения храм — на нея не й оставаше нищо друго, освен да си вади заключения, съдейки по гърба й.

— Нали знаеш колко проклети можем да бъдем ние, фустите — отбеляза и се изсмя. — Но мисля, че все пак я спечелих. Минахме само петдесет страници, но към края вървеше доста по-гладко, а и старите романи са толкова кратки. Бас държа, че до сряда следобед ще свършим, но знаеш ли кое е най-хубавото? Изкарвам почти по сто и двадесет долара на ден — не на седмица, а на ден — а ще записват още цели три романа от Кристина Бел. Ако ги възложат на мен, ще…

Млъкна и се вторачи в картината, оглушала за виковете от игрището, и дори не чу стъпките, които се изкачваха по стълбището към втория етаж. Отново погледът й бе насочен към десния ъгъл на рисунката — заоблено чело, изпъкнало сляпо око, загатната извивка на ухо. Изведнъж я осени прозрение. От една страна, бе права, но, от друга страна, грешеше — вярно, забеляза втория прекатурен торс чак като се върна от студиото, но това не означава, че той не е съществувал преди и че някак си е изникнал в картината в нейно отсъствие. Гънките на пурпурния хитон й се видяха разместени, защото съзнанието й бе създало някаква илюзия в подкрепа на първоначалното заблуждение. Обяснението като че звучеше малко по-разумно, особено в сравнение с онова, което й се привиждаше сега.

— Картина е станала по-голяма! — възкликна. Не. Не беше точно така.

Премери рамката и установи, че си е деветдесет на шейсет сантиметра. Лепилото от вътрешната й страна също не беше напукано, тъй че какво толкоз?

„Ами просто втората каменна глава я нямаше, ето какво — рече си. — Може би…“

Изведнъж й се зави свят и й призля. Стисна очи и заразтрива слепоочията си. Когато отново ги отвори и се вгледа в картината, тя й подейства както първия път — не като съвкупност от отделни елементи: храмът, повалените статуи, жената с пурпурно-виолетовия хитон и повдигнатата лява ръка — а като едно цяло, което я зовеше.

Имаше нови детайли. Беше почти убедена, че не си измисля.

Картината не беше станала по-голяма, но в двата й края се бяха появили подробности. Сякаш кинооператорът изведнъж разбира, че работи с неподходящ обектив, и решава да смени тридесет и пет милиметровите лещи с обектив за широкоекранна лента „Синерама 70“. Вече се вижда не само Клинт Ийстууд, но и двамата каубои от двете му страни.

„Ти си луда, Роузи. Картините не стават по-големи.“

Така ли? Ами тогава какво обяснение може да се даде за втората статуя? Беше сигурна, че тя е била там през цялото време, но не се е виждала, защото…

— Защото сега изображението се е разширило отдясно — измърмори. Очите й бяха широко отворени, макар че трудно можеше да се определи какво изразяват — почуда или ужас. — Ама и отляво се е разширила, че и отгоре, и отд…

Изведнъж на вратата се почука, по толкова бързо и лекичко, сякаш отделните почуквания се пресрещаха и се сблъскваха. Роузи се извърна — струваше й се, че се движи в забавен кадър или под вода.

Вратата беше отключена.

Отново се почука. Сети се за колата, която спря до бордюра — беше малка, от онези, които човек наема от „Херц“ или „Авис“, когато пътува сам — и изведнъж забрави за картината. Обсеби я една-единствена мисъл, сякаш очертана по края с тъмните краски на яда и отчаянието: значи Норман я откри. Позабави се, но в крайна сметка я намери.

Припомни си част от последния си разговор с Ана — обсъждаха какво би направила, ако Норман все пак се появи. Тогава заяви, че ще заключи вратата и ще се обади в полицията, но беше забравила да заключи, а телефон нямаше. Това бе жестока ирония, защото в ъгъла на стаята имаше контакт, при това в изправност — а днес в обедната почивка бе ходила до телефонната компания да плати депозит. Получи от служителката бяла картичка с новия си телефонен номер, пъхна я в чантата си и си тръгна, без да погледне изложените за продан телефонни апарати. Каза си, че като й се отвори път към търговския център „Лейвкю“, ще си намери телефон поне с десет долара по-евтин. И сега, само защото искаше да спести някакви си жалки десет долара…

Посетителят отвън мълчеше, но ако сведе очи към прага, ще види обувките му. Големи лъскави черни обувки. Нямаше да е с униформа, но въпреки това ще носи точно тези обувки. Бяха доста тежки. Можеше да го потвърди със сигурност, защото неведнъж бе носила отпечатъка им по краката, корема и гърба си.