Стивън Кинг - Роуз Мадър

Навън се разкашля толкова силно, че трябваше да се приведе и да опре длани на коленете си, за да не припадне, а докато гледаше през сълзи неколцината пушещи — трима мъже и две жени, които не можеха да издържат без цигара дори на скапаното половинчасово опело — изведнъж реши, че спира да пуши. Просто ей така. Кашлицата може би се дължеше на алергията, която го мъчеше всяко лято, но това нямаше значение. Пушенето беше идиотски навик, може би най-идиотският на света — дявол го взел, не искаше в крайна сметка някой общински чиновник да впише в смъртния му акт „Причина за смъртта: «Пал Мал».“

В деня, когато се прибра у дома и откри, че Роуз е изчезнала — всъщност вечерта, след като установи липсата на кредитната карта и разбра, че най-после трябва да приеме истината такава, каквато е — слезе до денонощния магазин в подножието на хълма и за пръв път от единадесет години насам си купи пакет цигари. Избра любимата си марка от едно време — като убиец, които се завръща на местопрестъплението. На червените пакети пишеше „In hoc signo vinces“, или „под този знак ще победиш“ — така поне твърдеше неговият старец, който непрекъснато побеждаваше майка му в домашните разправии, но доколкото му бе известно, с това се изчерпваха всичките му подвизи в битките с нея.

Първото дръпвапе го замая, а докато допуши цигарата, вече му се струваше, че ще повърне, ще припадне или ще получи инфаркт. Може би и трите наведнъж. Но ето че отново свършва по две кутии всеки ден, а сутрин се измъкваше от леглото с добре познатата кашлица, която сякаш се къртеше от дъното на дробовете му. Като че изобщо не бе спирал да пуши.

Но това не беше чак толкова страшно — в момента изживяваше стрес, както обичат да казват ония тъпаци — психолозите, а в такива случаи хората често се връщат към старите си навици, Казват, че привичките — особено лошите, например пиенето и пушенето — служели като патерици. И какво от това? Какво лошо има да ходиш с патерици, като куцаш? Веднъж да се оправи с Роузи (да се погрижи, ако ще има неофициален развод, то поне да е по негово желание, дето се вика), ще захвърли всякакви патерици.

Този път веднъж завинаги.

Извърна глава и погледна през прозореца. Още не се бе стъмнило, но вече се здрачаваше. Не искаше да закъснява за срещата. Смачка цигарата в препълнения пепелник до телефона на нощното шкафче, скочи от леглото и започна да се облича.

Най-хубавото беше, че не се налагаше да бърза; отдавна не беше взимал отпуск, а капитан Хардъейу дори не се заяде. Норман подозираше, че причините са две. Първо, инспектор Даниълс беше новината на месеца, и второ, капитанът никак не го обичаше. На два пъти насъска по него копоите от вътрешния отдел заради обвинения в неправомерно прилагане на сила и несъмнено се радваше, че ще се отърве от Даниълс за известно време.

— Още довечера, мръснице — мърмореше Норман, докато слизаше с асансьора; освен него и собственото му отражение в очуканото огледало срещу вратата в кабината нямаше никого. — Още тази вечер, ако ми излезе късметът. А интуицията ми подсказва, че днес ми върви.

На улицата пред хотела чакаха цяла редица таксита, но той ги отмина. Шофьорите си водеха отчет, понякога запомняха и лица. Не, отново ще вземе автобус. Този път градски. Енергично закрачи към спирката на ъгъла, питайки се на майтап ли каза, че днес му върви — май не се шегуваше все пак. Преследването беше към края си и той го знаеше. Беше уверен в това, защото отново бе успял да се вмъкне в мислите й.

Зад ъгъла се зададе автобус — движеше се по Зелената линия — и спря точно пред Норман. Той се качи, плати на шофьора четири долара, седна най-отзад — тази вечер не трябваше да се прави на Роузи, слава Богу — и се загледа навън. Зад прозорците се нижеха светлинни надписи над барове и ресторанти. „ДЕЛИ“. „БИРА“. „ПИЦА НА ПАРЧЕ“. „ЕРОТИЧНО МОНОКИНИ ШОУ“.

„Ти нямаш раобта тук, Роуз — мислено отбеляза той, а в това време автобусът тъкмо отминаваше някакъв ресторант на име «Кухнята на татко» — «Оригинални телешки специалитети от Канзас», гласеше кървавочервеният неонов надпис зад витрината. — Това място не е за теб, но няма страшно, вече съм тук. Дойдох да те отведа у дома. Или някъде другаде, все едно къде.“

Неоновият лабиринт на фона на тъмнеещото кадифено небе го наведе на мисли за доброто старо време, когато животът далеч не беше толкова шантав и клаустрофобичен — като стая, чиито стени сякаш всеки миг ще те затрупат. Едно време, светнат ли неоновите надписи, започваше веселбата — поне в годините на неговата младост, когато хората като че живееха по-безгрижно. Избираш някое заведение с ярка светлинна реклама и се промъкваш в него. Онези времена отминаха, но повечето ченгета — повечето добри ченгета — още умееха да се промъкват незабелязано по тъмно. Умееха да се промъкват незабелязано зад неоновите реклами и да се справят с отрепките по улиците. Ченге, което не умее тези неща, не се задържа дълго в бранша. Съдейки по уличните табели, Каролайна Стрийт беше съвсем наблизо. Стана, отиде най-отпред и се улови за дръжката до вратата. Когато автобусът спря на ъгъла, Норман слезе и незабелязано се изгуби в тъмнината.