Стивън Кинг - Роуз Мадър

„Така ли ще постъпя!“

„Не. Няма. Първо, не искам да отсядам в мотел в три през нощта, а утре да ме изхвърлят още в дванадесет на обяд — нямам сметка. Мога да постоя тук и да си поопъна нервите още малко. Но това не е всичко — намирам се в непознат град, а до разсъмване остават два часа. Гледала съм какви ли не филми по телевизията, чела съм стотици криминалета, а и мъжът ми е полицай. Добре зная какво може да се случи на жена, която излиза сама по тъмно, тъй че по-добре да изчакам да съмне. Само че какво да правя дотогава? Как да си прекарам времето?“

Отговорът на въпроса дойде от собствения му стомах, който се разкъркори.

„Точно така. Трябва да хапна нещо. За последен път спирахме вчера в шест часа вечерта и вече съм доста гладна.“

Отсреща до гишето за билети имаше малко кафене и Норман се запъти натам, като прескачаше спящите скитници и се мъчеше а потисне желанието да срита в най-близката желязна пейка някоя и друга противна въшлива глава. Напоследък подобни желания го обземаха все по-често. Ненавиждаше бездомните хора — смяташе ги за ходещи кучешки лайна. Не можеше да понася сълзливите им оправдания и лъжите им, че са много болни. В този миг някакъв полузаспал тип се препъна в него и го попита дали не му се намират дребни. Норман едва успя да се удържи да не го сграбчи за ръката и да му свети маслото. Вместо това рече:

— Оставете ме на мира, моля ви.

Знаеше, че тя би казала точно това, и то по съвсем същия начин.

Отначало посегна към бекона и бърканите яйца на витрината, но после съобрази, че тя не яде такива неща, освен по негово настояване — понякога нарочно я принуждаваше да го прави (не че толкова го интересуваше с какво се храни, по-важното беше да е наясно кой командва парада — много по-важно). Наместо бекона избра студена каша, чаша скапано кафе и половин грейпфрут, който изглеждаше така, сякаш е бил докаран с „Мейфлауър“ 9 9 Корабът, с който пристигнали първите заселници в Америка през 1620 година — Б. пр. . Храната го накара да се почувства по-добре и го поразсъни. Като приключи, инстинктивно посегна за цигара, попипа пакета в джоба на ризата, но после отпусна ръка. Роуз не пушеше и следователно на негово място не би копняла за цигара. След миг-два размисъл, както и очакваше, престана да му се пуши. Излезе от кафенето, застана насред чакалнята, подпъхвайки със свободната си ръка ризата в панталоните, и в този миг пред очите му се изпречи голям светлинен синьо-бял кръгъл надпис, в чиято периферия бе изписано „Информация“.

„Дали да отида? Да отида ли при будката под огромния успояващ надпис? Но какво изобщо ще търся там? Разбира се, че ще ида — къде другаде?“

Запъти се натам; отначало подмина будката, а после се върна и я заобиколи от другата страна, та да може внимателно да огледа човека вътре. Беше тънковрат юдей на около петдесет, на вид не по-опасен от Тъмпър, приятелчето на Бамби 10 10 Анимационен филм на Уолт Дисни за сьрненцето Бамби. — Б. пр. . Четеше вестник „Правда“ и от време на време вдигаше глава, за да хвърли по някой и друг безцелен, блуждаещ поглед към чакалнята. Тъмпър несъмнено щеше да го забележи, ако Норман бе продължил да играе ролята на Роуз, само че той отново се бе превърнал в Норман — инспектор Даниълс в засада, което означаваше, че се бе разтворил в пейзажа. Бавно описваше плавни дъги зад будката (важното бе да не стои па едно място; на подобни места човек много не рискува да го забележат, ако непрекъснато се движи) тъй че спокойно да чува Тъмпър, но да остане извън полезрението му.

Около четири и петнадесет към будката се приближи разплакана жена. Тя каза на Тъмпър, че пристигнала от Ню Йорк с „Грейхаунд“, а докато спяла, някой й задигнал портмонето. Обясняваха се дълго, жената изхаби няколко от хартиените кърпички, които мъжът й предложи, но в крайна сметка той й намери някакъв хотел, където щели да я настанят на доверие за няколко нощи, докато съпругът й изпрати пари.

„Аз да ти бях съпруг, уважаема госпожо, щеше да получиш парите лично от мен — мислено отбеляза Норман, продължавайки да описва махалоподобни движения зад будката. — Заедно с един ритник отзад, задето си толкова умна.“

Като се обади в хотела, Тъмпър се представи като Питьр Слоуик. На Норман това му бе достатъчно. Евреинът заобяснява на жената какво да прави отсега нататък и как да стигне до хотела, но Даниълс се отдалечи от будката и се запъти към телефонните кабини, където по чудо бяха останали цели два телефонни указателя, които все още не бяха раздрани или изгорени. През деня можеше да се обади в своето полицейско управление и оттам да получи необходимата информация, но предпочете да провери в указателя. В зависимост от това как ще се развият нещата с начетения евреин, впоследствие телефонните разговори можеха да се окажат опасни — от оня тип случки, които човек не забравя лесно. А и не се наложи. В градския указател бяха дадени само три имена с фамилията Слоуик. Имаше един-единствен Питър.