Стивън Кинг - Роуз Мадър

Поръча си салата и се насили се да почете от книгата, после се върна в автобуса. Не след дълго отново потеглиха; Норман седеше неподвижно с книгата в скута, взрян в ширналите се поля — Изтокът отстъпваше място на Средния Запад. Когато шофьорът обяви, че навлизат в съседната часова зона, върна часовника си с един час — пет пари не даваше за часовите зони (през следващите тридесетима дни щеше да следва собствения си биологичен часовник), но Роуз би постъпила точно така. Разлисти книгата и зачете — разказваше се за някакъв пастор, който открил труп в градината си — но бързо му доскуча и я остави. Скуката обаче беше само привидна. Вътрешно не изпитваше отегчение. Чувстваше се като момиченцето от оная приказка за трите мечки. Седи на столчето на най-малката мечка, държи в скута си нейната книжка, скоро ще открие и къщурката й. Ако всичко върви както трябва, не след дълго ще се скрие и под креватчето й.

— Най-неочаквано — измърмори. — Най-неочаквано…

Като слезе от автобуса в ранните часове на следния ден, застана до вратата на отделението за багаж и огледа чакалнята с високи тавани, опитвайки се да погледне курвите и сводниците, наркоманите и просяците не като полицай, а с по-други очи — по начина, по който ги е възприела тя, когато е слязла от същия този автобус, влязла е в същата тази чакалня и я е видяла в същия този час на денонощието, когато по правило човешката природа е най-пасивна.

Стоеше насред залата, опитвайки се да се потопи в този шумен свят, да го почувства — на вид, на мирис, на вкус — и да улови усещането, което той пораждаше.

„Кой съм аз? — запита се той и си отговори: — Роуз Даниълс.“

„Как се чувствам?“

Мъничка. Съвсем объркана. Страх ме е. Просто умирам от страх.

В миг му хрумна нещо ужасно — ами ако, обзета от паника, Роуз е заговорила неподходящия човек? Това е напълно възможно — за някои долни типове подобни места са златна мина. Ами ако този неподходящ човек я е отвел в мрака, а после я е ограбил и убил? Безсмислено е да си казва, че няма такава опасност — беше полицай и прекрасно знаеше, че тя съществува. Ами ако, да речем, някой главорез случайно забележи глупавия й евтин пръстен…

Няколко пъти пое дълбоко дъх — преразпределяше усилията си, стараейки се да се съсредоточи върху онази част от съзнанието си, с която играеше ролята на Роуз. Какво друго му остава? Ако са я убили — убили са я, и толкоз, тъй че най-добре да не разсъждава излишно над този въпрос… пък и освен това не можеше да понесе мисълта тя да му се изплъзне толкова лесно и някакъв си друсал нехранимайко да задигне онова, което по право принадлежи на Норман Даниълс.

„Няма значение — заключи накрая. — Няма значение, ти мисли за себе си. В момента единствената ти задача е да се движиш като Роузи, да говориш като Роузи и да мислиш като Роузи.“ Закрачи бавно из чакалнята, стиснал портфейла си в ръка (както тя би притискана чантата си), и заоглежда хората, които бързаха насам-натам — едни влачеха куфари, други крепяха на раменете си овързани с канап кашони, трети се разхождаха прегърнати. Изведнъж някакъв мъж се втурна към жена с момченце, която бе слязла от същия автобус. Целуна жената, после грабна момченцето и го подхвърли във въздуха. То се разпищя от радост и страх.

„Страх ме е — всичко е съвършено ново и различно, страх ме е до смърт — повтаряше си Норман. — Сигурна ли съм в нещо? На какво да вярвам? Мога ли изобщо на нещо да вярвам?“

Съвсем-съвсем бавно прекоси огромната, постлана с теракотени плочи чакалня, като се вслушваше в екота на стъпките си и се стараеше да си представи как би изглеждало всичко това в очите на Роуз, какво би изпитала тя в същата ситуация. Хвърли бегъл поглед към хлапетата, облещели пред автоматите с електронни игри (в три часа през нощта на някои просто им се спеше, а на други очите им вече бяха червени), но после отново се съсредоточи върху центъра на чакалнята. Роуз забелязва телефонните кабини, но на кого да се обади? Няма приятели, няма роднини — няма дори леля в най-затънтената тексаска провинция или пък някъде из планините в Тенеси. Уплашена, поглежда към изхода, дори може би се колебае дали да не излезе навън и да потърси място, където да пренощува, да се скрие зад някоя врата от целия този огромен, объркан, безразличен, опасен нощен свят — благодарение па неговата банкова карта може да си позволи да плати нощувката — но така ли ще постъпи?

Норман се спря пред ескалатора, смръщи се и перефразира въпроса: