Стивън Кинг - Роуз Мадър

Роузи погледна картината, която беше подпряна до вратата, и в миг разбра, че не е възможно. Беше обърната към стената, но въпреки това жената на хълма под смраченото небе, надвиснало над порутения храм, бе сякаш пред очите й и никак не приличаше на съновидение. Нищо не би могло да превърне нейната картината в сън.

„Пък и с малко повече късмет, може и да не се наложи да си отговарям па тези въпроси“ — заключи и се усмихна.

— А колко е наемът, Ана?

— Триста и двадесет долара на месец. Ще имаш ли достатъчно пари поне за първите два месеца?

— Да. — Разбира се, Ана отлично знаеше това; изобщо нямаше да водят този разговор, ако спестяванията на Роузи не й позволяваха да си тръгне оттук. — Цената е разумна. Колкото за наема, имам достатъчно пари като за начало.

— Като за начало — повтори другата жена. Подпря брадичка с ръка и строго я изгледа зад купищата книжа. — Което пък ме навежда на мисълта за новата ти работа. Звучи фантастично, но и някак…

— Неопределено? Временно?

Тези думи й бяха хрумнали на път за вкъщи… освен това въпреки ентусиазма на Роби Лефъртс все още не знаеше дали изобщо ще се справи с тази работа, а щеше да разбере със сигурност най-рано в понеделник. Ана кимна.

— Аз не бих се изразила така — всъщност не зная точно какви думи бих употребила в случая — но да приемем, че имам предвид нешо такова. Въпросът е в следното: ако напуснеш хотел „Уайтстоун“, не мога да ти гарантирам със сигурност, че после ще мога отново да уредя да те приемат, при това незабавно. Както добре знаеш, в „Д и С“ винаги има нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях.

— Естествено. Разбирам те.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, дума да не става, но…

— Ако не ми провърви с господин Лефъртс, ще си потърся работа като келнерка — тихо я прекъсна Роузи. — Мисля, че ще се справя, гърбът ми вече доста заякна. В краен случай благодарение на Дон вероятно ще успея да се хвана като продавачка нощна смяна в „7-11“ или в някоя друга закусвалня.

Дон беше Дон Верекър, която ги учеше на основни чиновнически умения на стар касов апарат в една от задните стаи. Роузи беше старателна ученичка.

Ана не снемаше от нея проницателния си поглед.

— Но не вярваш, че ще се стигне дотам.

— Не. — Отново погледна картината. — Мисля, че нещата ще потръгнат. О, Ана, дължа ти толкова много…

— Знаеш как трябва да постъпиш, нали?

— Да предам нататък.

— Точно така. Ако някой ден срещнеш на улицата свое подобие — жена, която изглежда безкрайно объркана и се страхува дори от собствената си сянка — просто я изпрати тук.

— Може ли да те попитам нещо, Ана?

— Питай каквото си поискаш.

— Ти ми беше казала, че твоите родители са основали „Дъщери и сестри“. Защо са го направили? Ти самата защо го поддържаш? Или пък го предаваш нататък, ако така ти харесва повече?

Ана отвори едно чекмедже, порови вътре и най-сетне измъкна дебел бестселър. Подхвърли го на бюрото, Роузи го взе и като видя предната корица, в съзнанието и нахлуха ярки видения, подобни на онези, от които ветераните от войната страдат понякога. Сякаш не просто си спомняше, а наново усещаше зловещите лигави целувчици по бедрата си. Пред очите й сякаш отново плуваха сенки — Норман, който говори по телефона от кухнята; пръстите му; шнурът на апарата. Сякаш и сега чуваше думите му — разбира се, че е спешен случай, жена му е бременна. А после се връща в дневната и прибира разкъсаната книга, която бе издърпал от ръцете й, преди да започне да я бие. На корицата на книгата, която й подхвърли Ана, беше изрисувана същата червенокоса хубавица. На тази картинка обаче беше облечена с бална рокля и се бе сгушила в прегръдките на красив циганин с пламенни очи и очевидно с дълги чорапи под късите до коленете бухнали панталони.

„Ама ей това е проблемът — бе казал Норман. — Колко пъти съм ти казвал, че тия помии не мога да ги понасям?“

— Роуз? — Това бе загриженият глас на Ана. Сякаш долиташе отдалеч, както понякога глъхнат гласовете в сънищата. — Роуз, да не ти е зле?

Младата жена вдигна очи от книгата („Любовникът на Мизъри“ — сякаш крещяха с все сила лъскавите алени букви, а отдолу — „Най-горещият роман на Пол Шелдън“) и се насили да се усмихне.

— Не, всичко е наред. Струва ми се, че тук е малко задушно.

— Тайният ми порок са страстните любовни романи. Обичам ги повече от шоколада, защото от тях не се пълнее, а и мъжете са страхотни в сравнение с истинските, защото не ти се обаждат пияни в четири сутринта, за да те молят да опитате отново. Но тия книги изобщо не струват, и знаеш ли защо?