Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Да — промърмори Роузи. — Моя.

Отново я обземаше позабравеното за няколко седмици чувство, че сякаш живее в някакъв чудесен сън и всеки миг ще се събуди на спалнята до Норман.

— Гледката е приятна — е, не е изглед към езерото, разбира се, но Брайънт Парк е хубаво място, особено през лятото. Стаята е на втория етаж. През осемдесетте години кварталът беше доста позападнал, но напоследък са започнали да го благоустрояват.

— Говориш така, сякаш си живяла там.

Ана сви рамене — правеше го толкова приятно и изискано — и начерта коридора пред стаята и стълбището. Рисуваше с точните движения на чертожник. Отговори, без да вдига поглед от схемата:

— Доста пъти съм била там. Но ти, разбира се, нямаше това предвид, нали?

— Не.

— Знаеш ли, сякаш с всяка жена, която ни напуска, си отива и частица от мен самата. Предполагам, че това ти звучи доста изтъркано, но няма значение. Важното е, че е вярно. И тъй, какво ще кажеш?

Роузи импулсивно я прегърна, но в същия миг съжали — Ана леко настръхна.

„Не трябваше да го правя — рече си тя. — Знаех си.“

При това го знаеше много добре: изобщо не се съмняваше, че тя е изключително добра жена — може би дори светица, макар понякога да се държеше малко високомерно, но имаше и още нещо — Ана не обичаше да се нарушава личното й пространство. Особено неприятно й беше да я докосват.

— Извинявай — промърмори Роузи и се отдръпна.

— Не ставай глупава — отсече другата жена. — Та какво ще кажеш за квартирата?

— Прекрасна е.

Ана се усмихна и неприятната случка бе забравена. После отбеляза с молива празното място до миниатюрното правоъгълниче, което представляваше прозорецът на стаята, и обясни:

— Тук ще бъде новата ти картина… обзалагам се, че това място ще ти се стори най-подходящо за нея.

— И аз така мисля.

Ана остави молива.

— Радвам се, че мога да ти помота, Роузи, и съм щастлива, че дойде при нас. Заповядай, струва ми се, че плачеш.

Отново хартиените кърпички, но надали това бе същата кутия, която й подаде при първия им разговор в тази стая — на Роузи й се струваше, че тук се използват доста хартиени кърпички.

Извади една, избърса очи и изрече с дрезгав глас:

— Ти ми спаси живота и аз никога, никога няма да го забравя.

— Ласкателно, но неточно — отвърна другата жена с обичайния си спокоен, суховат тон. — Спасих ти живота, колкото Синтия преметна Гърт във въздуха. Ти сама си се спасила с решението да напуснеш мъжа, който ти е причинявал болка.

— Все пак, благодаря ти, че си тук…

— Моля те, няма защо — отвърна Ана, но за пръв път, откакто бе пристигнала в „Дъщери и сестри“, Роузи забеляза в очите й сълзи. Усмихна се и й подаде кутията с носните кърпички.

— Заповядай. Като че ли и ти се поразплака.

Ана се засмя, извади кърпичка, избърса се и я хвърли в кошчето.

— Мразя да плача. Това е моята най-голяма и най-тежка тайна. От време на време ми се струва, че веднъж завинаги съм приключила с този въпрос, че просто не може да не съм, и точно тогава пак се разплаквам. Горе-долу като с мъжете.

При тези думи Роузи се улови, че си мисли за Бил Стайнъп с лешниковите очи.

Ана отново взе молива и надраска нещо под грубата скица която беше нахвърляла. После й подаде листа, на който пишеше: „Трентън Стрийт № 897“.

— Твоят адрес. Това се намира почти в другия край на града, но автобусите вече изобщо не те затрудняват, нали?

Роузи се усмихна — все още със сълзи на очите — и кимна.

— Можеш да оставиш адреса на някои от тукашните си приятелки, а после и на тези, с които ще се сприятелиш на други места, но засега всичко това си остава между нас двете. — На Роузи тези думи й звучаха като предварително подготвена прощална реч. — Никой няма да получи адреса ти от нас. Просто тук така е прието. След двадесет години работа с малтретирани жени съм убедена, че това е най-правилно.

Вече бе говорила с Пам за тези неща, а Консуело Делгадо и Робин Ст. Джеймс също й бяха разяснили това-онова по време на часа на голямото веселие — обитателките на дома наричаха така вечерните домакински занимания. Тези допълнителни обяснения й се струваха излишни. На човек с нормални умствени способности му стигаха три-четири терапевтични сеанса, за да се ориентира в тукашните порядки. Имаше „Списък на Ана“ и „Правила на Ана“.

— Още ли се страхуваш от него? — попита тя.

Роузи се бе разсеяла. Отначало не разбра за кого става дума и Ана трябваше да повтори:

— Говоря за съпруга ти — искам да знам до каква степен те тревожи мисълта за него. Доколкото си спомням, през първите две-три седмици се страхуваше да не тръгне да те търси… щял да те „проследи“, както каза тогава. Какво мислиш сега?