Стивън Кинг - Роуз Мадър

— От всичко по малко. Каквото ми е останало.

Сега масата за тенис беше изместена встрани и в средата на стаята бяха проснати няколко сиви дюшека. Край облицованата с чамова ламперия стена, между старинната музикална уредба и праисторическия телевизор, чиито възможности се изчерпваха с бледорозови и бледозелени образи, бяха наредени десетина сгъваеми стола. Там седеше само Пам. С книгата върху плътно притиснатите си колене и с опънатата назад коса, привързана със син плетен шнур, приличаше на свенлива девойка на училищна забава. Роузи седна до нея и подпря картината на коленете си.

Сто и двадесет килограмовата Гърт и Синтия, която и с туристическа раница на гърба едва ли имаше петдесет килограма, се дебнеха в кръга. Синтия лъхтеше от умора, но, изглежда, й беше забавно. Леко приведена, с протегнати напред ръце, грамадната жена я обикаляше спокойно и мълчаливо. Роузи ги наблюдаваше развеселена, но гледката малко я потискаше. Все едно катеричка да се изправи срещу мечка.

— Вече бях започнала да се тревожа — посрещна я Пам. — Дори се чудех дали да не излезем да те търсим. — Прекарах най-невероятния следобед на света. Но първо искам да чуя ти как си. Пооправи ли се?

— Вече съм по-добре. „Изберете Мидол и ще забравите какво значи болка“. Но това няма значение. С теб какво става!? Цялата сияеш!

— Ами!

— Съвсем сериозно. Разказвай бързо.

— Я да видим сега — започна да свива пръстите си един по един. — Оказа се, че годежният ми пръстен е фалшив, размених го срещу картина — ще си я закача в новата квартира — предложиха ми работа…

Тя млъкна, сякаш да прецени ефекта от думите си, и допълни:

— … и срещнах една интересна личност. Приятелката й се ококори.

— Ти се шегуваш!

— Ни най-малко. Честна дума. Но не бързай да се радваш — той е поне на шейсет и пет.

Говореше за Роби Лефъртс, но пред очите й за миг се появи образът на Бил Стайнър със синия копринен елек и лешниковите очи. Това бе направо смехотворно. Сега изобщо не й беше до мъже. А и освен това нали вече стигна до извода, че Стайнър е най-малко седем години по-млад? Направо момченце.

— Говоря ти за онзи, дето ми предложи работа. Казва се Роби Лефъртс. Остави това сега — искаш ли да видиш новата ми картина?

— О-о, хайде де! — дружелюбно, но като че малко недоволно се провикна Гърт насред стаята. — Това да не ти е танцова забава, сладурче.

Последната дума прозвуча като „суадурче“.

Синтия се втурна към нея и потникът й се развя. Гигантката се извърна, сграбчи под мишниците крехката девойка с шарената коса и я преметна във въздуха. Тя прелетя над главата й и се строполи по гръб на дюшека.

— Ууууу! — изписка и скочи на крака като гумена топка.

— Не желая да гледам никакви картини — отвърна Пам. — Освен ако не е портрет на твоя човек. Наистина ли е на шейсет и пет? Силно се съмнявам!

— Може и на повече да е. Е, имаше и един друг — оня, дето ми каза, че годежният пръстен е с изкуствен диамант. После ми размени пръстена срещу картината. — Замълча. — Той е доста по-млад.

— И как изглежда?

— С лешникови очи… — Наведе се и вдигна картината. — Нищо няма да ти кажа, докато не обърнеш внимание на ей това.

— Роузи, не се прави на луда!

Тя се ухиля — почти бе забравила колко са приятни безобидните закачки — и заразгръща хартията, в която Бил Стайнър грижливо бе опаковал най-ценната придобивка в новия й живот.

— Слушай — обърна се Гърт към Синтия, която я обикаляше дебнешком. Огромните й кафяви крака бавно пружинираха. Гърдите й се повдигаха и спускаха под бялата тениска като океански вълни. — Видя как се прави. Сега е твой ред. Не забравяй, че не можеш да ме преметнеш — каквото си ми дребосъче, ще вземеш да се прекършиш — но можеш да ми помогнеш да се преметна сама. Готова ли си?

— Готова, готова, три-пет — викна Сиптия.

Ухили се до уши и малките й бели зъби блеснаха. „Има зъбки на свирепо зверче — рече си Роузи. — Така прилича на мангуста.“

— Гъртруд Киншо, ела ми тука!

Гърт се втурна към нея. Миньончето сграбчи на свой ред огромните й ръце и самоуверено подложи кльощав момчешки хълбок под внушителните й месища — на Роузи й се струваше, че никога не би била способна на подобно нещо… изведнъж негърката вече летеше във въздуха като привидение с бяла блуза и сив анцуг. Тениската й се запретна и отдолу се подаде най-огромният сутиен на света — бежовите чашки приличаха на артилерийски снаряди от Първата световна война. Гърт се стовари на пода и стъклата потрепераха.