Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Разбирате ли, тя не ми каза за къде иска да пътува — аз и казах. Сигурно затова не можах да си спомня, като ме питахте, инспектор Дапиълс, въпреки че обикновено не пропускам подобни неща.

— Не ви разбирам съвсем.

— Когато си купуват билети, хората обикновено казват за къде ще пътуват — обясни Робинс. — „Искам отиване и връщане до Нашвил“ или пък „Еднопосочен до Дансинг, моля“. Разбирате ли?

— Да.

— Тази жена каза нещо съвсем друго. Не каза име на град, а в колко тръгва автобусът. Едва тази сутрин се сетих. Каза — „Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има ли още места?“ Сякаш не е важно къде отива, а просто да се…

— … да се махне час по-скоро и да отпътува колкото се може по-надалеч! — възкликна Норман. — Да! Да, разбира се! Благодаря ви, господин Робинс!

— Радвам се, че можах да ви бъда полезен — отвърна мъжът, леко озадачен от реакцията му. — Тази дама май е важна клечка.

— Да, търсим я под дърво и камък. — На лицето му пак бе изписана усмивка, а видеше ли я Роузи, цяла настръхваше и изпитваше желание да се залепи на стената, за да не я удря в бъбреците. — Страшно ни трябва. Значи автобусът в единадесет и пет, господин Робинс. А той закъде е?

Робинс му каза, а след това попита:

— И тя ли е от бандата?

— Не, става дума за една кредитна афера.

Робинс отговори нещо — явно му се бъбреше — но Норман тресна слушалката, без да го доизслуша. Пак вдигна крака на бюрото. Количката и местенето можеха да почакат. Облегна се на стола и се втренчи в тавана.

— Да бе, да, истинска кредитна афера. Само че нали знаеш за дългата ръка на закона.

Протегна ръка и разтвори юмрука си — цялата му длан бе в кръв. Пораздвижи пръстите, които бяха окървавени.

— Дългата ръка на закона, мръсница такава — повтори той и изведнъж се ухили. — Скапаната дълга ръка на закона, която скоро ще те спипа, искам да ти кажа.

Продължи да свива и да разтваря юмрук, а по бюрото му капеше кръв, но той се смееше и се чувстваше добре.

Най-сетне всичко си идваше на мястото.

Завари Пам в дневната на долния етаж. Тя държеше книга, но в момента вниманието й беше ангажирано с Гърт Киншо и едно кльошаво мъниче, което бе пристигнало преди десетина дни — Синтия някоя си. Тя имаше фрапантна пънк-прическа — половината й коса беше зелена, а другата половина — оранжева, и сигурно не тежеше и тридесет килограма. Лявото й ухо беше превързано — приятелят й се опитал, при това доста успешно, да го откъсне. Носеше потник с образа на Питър Тош на фона на психаделично синьо-зелено изображение на слънчев взрив.

„НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!“, оповестяваше надписът отдолу. При всяко нейно движение дълбоко изрязаната под мишниците фланелка разкриваше стегнатите й гьрдички с малки ягодовочервени зърна. Девойката се беше запъхтяла и цялото й лице бе плувнало в пот, но явно изпитваше безкрайно задоволство от себе си и от факта, че се намира тук.

Гърт Киншо беше пълната противоположност на Синтия Роузи така и не можеше да разбере дали Гърт е съветничка, постоянна жителка на „Д и С“ или приближена на двора, така да се каже. Току се появяваше за някой и друг ден, после пак изчезваше. Често присъстваше на сбирките за групова терапия (те се провеждаха сутрин и следобед и всяка обитателка бе длъжна да ги посещава поне четири пъти седмично), но не обелваше нито дума. Гърт беше грамадна жена, висока поне метър и осемдесет и пет — имаше широки, заоблени, шоколадови на цвят рамене, гърдите й бяха колкото пъпеши, а внушителният й увиснал корем се издуваше като бъчонка под тениската с размер XXXL, пусната свободно над неизменния памучен анцуг. Косата й бе сплетена на стотина къдрави плитчици, които стърчаха на всички страни (доста странна прическа).

Толкова приличаше на хилядите други жени, които четат списания и се тъпчат с бисквитки по обществените перални, че силните й ръце, здравите й бедра под размъкнатия анцуг и стегнатият задник, който макар да бе огромен, не подскачаше, когато Гърт ходеше, изобщо не се забелязваха на пръв поглед. Роузи я бе чувала да говори само по време на спортните им занимания.

Гърт преподаваше сложното изкуство на самоотбраната на всички обитателки на „Д и С“, които имаха желание да го изучат. Самата Роузи бе взела няколко урока и все още се стараеше да упражнява поне веднъж дневно комплекса, който треньорката наричаше „Шест чудесни начина да видиш сметката на мръсника“. Не владееше добре движенията, а и не можеше да си представи как би ги приложила на някой мъж — например на оня с тюленските мустаци, дето се беше подпрял тогава на вратата на „Напръстничето“ — но жената й допадаше. Най-много й харесваше как се променя широкото й шоколадово лице по време на тренировка — замръзналата безизразна маска сякаш се разчупваше и то ставаше живо и умно. Дори красиво. Веднъж Роузи я попита на какво всъщност ги учи — на тае-куон-до, жиу-жицу или карате. Или може би на някаква съвсем друга техника? Гърт сви рамене и отвърна: