Изведнъж й хрумна много подходящ глас за Пери — представи си Джеймс Уудс, нервен и напрегнат до крайност, но с доста хапливо чувство за хумор. Това я зарадва и тя продължи, вживявайки се в историята, а пред очите й се нижеха сцени от несъществуващ филм — вечер е, Джаки Глийсън и Джеймс Уудс пътуват с такси из някакъв неизвестен град и си подхвърлят реплики.
„Да кажем, удар от втора база. Не сте женен. Но преди сте били, при това нещастно.“
„О, разбирам. Били сте там и през цялото време сте се крили в килера.“
„Я да видим що за човек е тя. Не ви е било лесно с нея. Тя непрекъснато иска разни неща. И колкото повече има, толкова по-ненаситна става. Картинката е готова.“
Роузи бе прочела цялата страница. По гърба й полазиха странни тръпки и тя мълчаливо върна книгата на Лефъртс, който изглеждаше на седмото небе от щастие.
— Имате фантастичен глас! — похвали я. — Нисък, но не монотонен, мелодичен и много ясен, без никакъв акцент — веднага го разбрах, но гласът сам по себе си почти няма значение, по-важното е, че можете да четете! Наистина можете да четете!
— Разбира се, че мога. — Не знаеше да се смее ли, да се ядосва ли. — Да не мислите, че съм расла в гората?
— Не, разбира се, но често пъти дори хора, които четат много, не четат добре на глас — даже и да не се запъват, не влагат никакво чувство. А диалогът е много по-труден от авторовата реч… може да се каже, диалогът му е цаката. А аз чух гласовете на двама различни герои. Наистина ги чух!
— Да, и аз ги чух. Но сега наистина трябва да си тръгвам, гоподин Лефъртс. Вече…
Обърна се да си върви, но той протегна ръка и лекичко я докосна по рамото. Жена с повече житейски опит веднага би разбрала, че участва в прослушване, пък дори и насред улицата и следователно никак не би се изненадала от последвалите думи на Лефъртс. Роузи обаче застина от учудване, когато той се прокашля и й предложи работа.
В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка на четвъртия етаж, вдигнал крака на бюрото и скръстил ръце на тила си. Не го бе правил от години — обикновено цялото му бюро бе отрупано с най-различни формуляри, хартии от закуски, недописани доклади, полицейски бюлетини, бележки и какви ли не боклуци. Той не бе от хората, които разтребват (само за пет седмици домът им, в който Роузи бе поддържала идеален ред, заприлича на Маями след урагана Андрю), и в кабинета му това си проличаваше още от пръв поглед, но сега стаичката беше абсолютно опразнена. Беше я разчиствал почти цял ден — замъкна в боклукчийската шахта в приземния етаж три чувала отпадъци, без да дочака негърката, която в работни дни идваше да чисти между полунощ и шест сутринта. Оставиш ли една работа на негър, считай, че е пропаднала — този урок бе научил от баща си, и старецът беше съвсем прав. Има една изконна истина, която политиците и радетелите за общественото благо изобщо не разбират или не искат да разберат — негрите не знаят какво е това работа. То си им е вродено в африканската кръв.
Норман огледа бюрото — с изключение на телефона и краката му, то бе съвършено празно — после бавно отмести очи към стената отдясно. Години наред по нея висяха накачени какви ли не снимки на издирвани престъпници, последни сводки, лабораторни резултати и менюта за вкъщи от разни ресторанти — да не говорим за календара с оградените в червено дати на съдебни процеси, но сега тя бе абсолютно гола. Огледът завърши с натрупаните до вратата кашони от алкохол. Междувременно Норман размишляваше над изненадите, които крие животът.
Той самият лесно се палеше и пръв би го признал. Не би скрил, че избухливият му нрав често му навличаше бели и вечно си имаше неприятности заради него. И ако преди година някой му бе показал собствения му кабинет в сегашния му вид, той щеше да си извади едно съвсем просто заключение — благодарение на лошия си нрав най-сетне така е загазил, че няма измъкване и вече наистина ще го тикнат в затвора. Или в досието му са се натрупали достатъчно порицания, с които си е навлякъл дисциплинарно уволнение, или са го хванали да малтретира някога, например оня пикльо Реймън Сандърс. Разбира се, направо е смехотворно да се страхува, че някой ще се загрижи особено за някакъв си педал — той да не е Свети Антоний — но човек трябвада спазва правилата на играта… или поне да внимава да не го заловят в нарушение. Както не трябва да заявяваш открито, че черните не разбират какво означава работа, макар че всички (поне всички бели) отлично го знаят. Само че не го пращат в затвора. Местеше се, това е всичко. Напускаше тая скапана кутийка, в която се завираше, откакто Буш дойде на власт. Сега го местеха в истински кабинет, чиито стени са си стени, а не като в тоя кокошарник. Не го опандизват, повишават го. Припомни си една песен на Чък Бери, в която се пееше „C’est la vie“ 7 7 Такъв е животът (фр.) — Б. пр.
, което значи, знае ли човек.
Читать дальше