Стивън Кинг - Роуз Мадър

„Сякаш съм си мечтала да имам тази картина в новата си квартира и сигурно затова се развълнувах толкова — предположи Роузи. — Точно такова нещо искам.“

Улови се за тази мисъл с безкрайна готовност и благодарност. Наистина, жилището щеше да се състои от една-единствена стая, но й бяха обещали тя да бъде голяма, да има кухненски бокс и баня. Във всеки случай това щеше бъде първото й самостоятелно жилище през целия й живот, още повече, че нямаше да го дели с никого. Това бе изключително важно за нея, затова нещата, които избираше за този дом, също бяха изключително важни… а първото от тях щеше да бъде най-най-важно, защото то щеше да даде тон на всичко останало.

Да. Колкото и прекрасна да бе тази стая, тя си оставаше квартира, през която вече са минали поне десетина самотни бедни наематели, а мнозина други щяха да я обитават и след Роузи. Но въпреки това означаваше много за нея. Последните пет седмици бяха преходен период, границата между стария и новия й живот. Но в новата квартира ще започне истинският нов живот — самостоятелният й живот… и тази картина, която Норман Даниълс никога не бе виждал и не бе коментирал, можеше да се превърне в символ на този живот.

По този начин разсъдъкът й — здрав, рационален, съвсем неподготвен да приеме и дори да признае съществуването на каквито и да било свръхестествени явления — едновременно обясни, обоснова логично и оправда ненадейната свръхемоционална реакция, породена от картината с жената на хълма.

Само тази картина имаше стъкло (Роузи бе чувала, че на маслени платна обикновено не се слага стъкло, защото трябвало да дишат), а в долния ляв ъгъл на рамката беше залепено жълто етикетче с надпис „$75 или?“.

Тя протегна ръце — те леко трепереха — и хвана картината отстрани. Внимателно я вдигна и закрачи обратно по пътеката между витрините. Възрастният господин още не си бе тръгнал и продължаваше да я гледа, но Роузи изобщо не му обърна внимание. Отиде право на щанда и постави картината пред Бил Стайнър.

— Май сте си харесали нещо — рече той.

— Да. — Почука с нокът по етикетчето с цената. — Тук пише седемдесет и пет долара или въпросителна. Вие казахте, че можете да ми предложите петдесет долара за пръстена. Съгласен ли сте да ги разменим? Пръстенът срещу картината?

Стайнър се отдалечи към другия край на щанда, вдигна преградата и заобиколи откъм нейната страна. Вгледа се в картината със същия внимателен поглед, с който преди малко изучаваше пръстена, но сега като че ли му беше забавно.

— Не я помня. Мисля, че не съм я виждал досега. Сигурно старецът я е домъкнал. В нашето семейство той е големият любител на изкуството, а аз съм негово величество господин Поправко.

— Това означава ли, че не можете да?…

— Да се пазаря ли? Напротив! Стига да ме оставят, от сутрин до вечер бих се пазарил. Но в случая е излишно. С удоволствие ще приема предложението за размяна. Тъкмо няма да ви гледам как си тръгвате с възможно най-нещастната физиономия на света.

Без изобщо да се усети, Роузи се хвърли на врата на Бил Стайнър, прегърна го и радостно извика:

— Благодаря ви! Много ви благодаря! Стайнър се засмя и отвърна:

— О Боже, за нищо! Досега не ми се е случвало клиент да ме прегръща между тези свещени стени. Няма ли да си харесате още някоя картина, госпожо?

Възрастният господин с шлифера, когото Стайнър нарече Роби, се приближи да разгледа картината и отбеляза:

— Имайки предвид редовните клиенти на заложните къщи, вие сте истинска рядкост.

Бил Стайнър кимна.

— Имаш право.

Тя изобщо не ги слушаше. Ровеше в чантата си за носната кърпичка, в която бе увила пръстена. Търси я дълго, защото не можеше да откъсне очи от картината. Нейната картина. Нейната квартира, а не просто някаква си дупка, като всички останали. Нейната квартира и нейната картина, която ще окачи на стената. „Това ще ми е първата работа, като се преместя — обеща си и в този миг напипа кърпичката. — Най-първата.“ Отви пръстена и го подаде на Стайнър, но той се беше загледал в картината и не посегна да го вземе.

— Не е репродукция, маслото е истинско — заключи той, — но ми се струва, че качеството не е много добро. Сигурно затова са й сложили стъкло — та да не си личи. А какво е това в дъното? Опожарено имение ли, що ли?

— Прилича на останки от храм — тихо каза господинът с куфарчето. — Може би е гръцки храм. Макар че е доста трудно да се определи.

Наистина беше трудно да се определи, защото въпросното здание беше потънало в храсталаци. По петте колони отпред се виеха лози. Имаше и шеста колона, която бе паднала отстрани, натрошена на парчета. Край нея се търкаляше статуя, но тревите я скриваха и се виждаше само гладко бяло каменно лице, взряно в застрашително надвисналите буреносни облаци, които художникът бе изрисувал със замах по цялото небе.